автор: mamasha

Знаеш ли, един тенец и при мене се домъкна тия дни. Един такъв едричък, като гардероб, вратлето - по-широко от челото. Иначе прилично момче - обръсната глава, черно костюмче...
Връчи ми лист и химикалка - не приличаха на моите. Кой знае кого беше завлякъл, да не би тебе? Я, я, виж там, да не ти е изчезнало още нещо!
Та връчи ми ги и вика:
- Да не съм чул, че нямаш време! Сядай и пиши!
Ха сега де!
- Ама, - питам го, - за какво, аджеба, да пиша?
- Пиши, ти казвам! За каквото искаш! Ей там за морето, дето се прегръщало с брега, за междучасията от спомени, за гърбавия склон на Времето. Абе-е-е, твоя си работа!
- Чакай, чакай, за всичко това вече съм писала.
Тенецът обаче си знае неговата.
Хващам химикала и драсвам нещо набързо.
Още неизсъхнало мастилото, оня го грабва и изчезва.
По едно време ми се наложи да изляза от къщи. Тъкмо заключвам вратата, гледам, от съседния апартамент се измъква тенецът - доволен, вее си с някаква зеленичка пачка, души я и се усмихва.
Гледам го аз, гледа ме и той и ... нищо.
По едно време ми прищраква - абе там живееше едно дете, нещо за поет май учеше. Такава, значи, била работата!
Ама какво да правиш, братче, тъй е в днешно време. Който може, го може, който не - разчита на тенци.