автор: rozix

Тя се протегна уморено над тъмната кожена подвързия на книгата и свали очилата си -
бяха с рогови рамки и стъклата им блеснаха като слънчеви зайчета на стената. Книгата, която четеше бе на Борхес и я бе оставила без дъх от истините, които разкриваше и от загадките, които правеше още по-загадъчни.
Лицето й, приведено над пожълтелите страници, имаше златисто-есенен цвят и прекрасно хармонираше с матово-резедавата подвързия на книгата - като свещ до бутилка червено бургундско вино.
Стаята, осветена единствено от нощната лампа, книгата, очилата, които държеше в дясната си ръка и най-после тя самата приличаха на импресионистична картина от Ван Гог, създаваха усещането за спокойствие, безметежност и съвършена интелектуална атмосфера - сякаш човек наблюдаваше Фауст в кабинета му, а не една жена, преуморена от твърде дългото четене на своята книга.
Тайната, изписана на патинираното й от дима на многото изпушени цигари лице бе образец на умело прикрита вътрешна празнота. Тя се вълнуваше от прочетеното толкова, колкото умрелият се интересува от погребението си. Всичко в тази импресионистична картина бе ПОЗА - лицето й с леко повдигната дясна вежда, очилата, вече небрежно положени в скута, книгата, затворена без листче за отбелязване …
Тя позираше сама на себе си - мислено се рисуваше с точността, изящността и педантичната дребнавост на класическите художници. Усмихна се едва забележимо - автопортретът ставаше добър, липсваше му само малко вещественост.
Всъщност тя наистина се умори - позираше на себе си от часове и почувства тялото си вдървено. Време бе да си ляга, утре я чакаше друга, още по - прецизна задача - щеше да организира собственото си погребение.