автор: timon

Плахо,
много плахо пристъпвам във дните
и протягам ръце към усмивките.
И си спомням за срещите,
на които телата – по-чужди от всякога,
ми напомняха как сме си близки с душите.
Уморих се да бъда насила усмихната
и да искам подслон от черешите.
Да разтварям листенца от истина
и да виждам два свята - различни.
Всеки път отразен е - разделящо,
всяка изповед – глуха и чужда.
А в шепите сбирам ненужното,
за да мога в мечтите на детството
да покажа, че свят съхранила съм.
Ще преглъщам! Металният вкус ще понасям,
докато в безсилие застрелям птиците.
С последните думи за сбогом
ще отключа вратите на утрото,
за да кажа на детството :
„ Аз светът съхраних ти,
но изгарях със всеки стих – изповед.”
А ти, Слънце
в последният ден освети тъмнината,
а след залеза нека е тихо...