автор: Dimi

Ана Каренина и Разколников ме плашат
като вина, която не ми е чужда.
Строгите правила са нещо различно от мен,
те ме изваждат от кожата на фантазиите ми
a аз си оставам дете на иреалното.
Първо научих, че няма хепи енд в измислицата,
нито в това нецензурно явление – живота.
Че, ако съвсем неочаквано се появи щастие,
то, по принципа на кръговрата, след него идва нещастие,
една сага, в която не бих посмяла да не вярвам.
То се е превърнало в символ, в знак
на не една поема или драма, невъзможен за римуване,
за скоропоговорка, за серенада и за песен,
че авторите предупреждават: „Всяка прилика
с действителни лица и събития е случайна”,
и защо, ако то не беше просто странстващ сюжет,
подобно на героя на Сервантес?
Аз не съм Ана Каренина,
нямам нейната стъпка, формата на лицето й,
тази тема, по която още не съм написала
съчинението си. Аз нямам талант.
Тя е толкова съвременна, почти съседка. Докато аз,
по-нереална от нея, променям творческия замисъл,
за да стъпя на твърдо и попадам на същата сцена,
от която е слязла тя, дори усещам течението на сюжета.
Води ме към анхепи енд като авторски подтекст,
защото съм си позволила да не подражавам
на всичките Ани Каренини,
защото не харесвам думата ‘поли’, освен един,
с когото деля почти целия си роман,
понесла портета му като щит, сякаш имам нужда от него,
тръгнала срещу потока на съзнанието.

Лошият превод съсипва добрата творба,
а добрият превод ще поправи ли моя недодялан изказ,
ще ме причисли ли към „прокълнатите”? И без всякаква връзка,
като един разсърден млад Разколников,
да изкрещя своето реторично престъпление
и понеса реторичното си наказание,
където добрата и лошата фигура се сливат в едно
като в Световната класика.
А аз се вживявам в нея в едно с ремарките на автора
и стигам до края, дори до обръщането на героя,
до Възкресението като единствен път
след проклинането на Каин. Автор и прототип,
герой и читател, кой кого е създал
в една психология – човешка, каквото и име да носи.
Исках да пропусна шока, блъснал ме
в паузата между магистралната война
и колоритно страшния филм, без романс и хитовска песен,
наречен новаторски заради обрата в речта,
натуралистична и низка. Опитах се да проумея
лайтмотива, сякаш той имаше значение за татуировките
по мускулите на седящите.
„Това, което правя, засяга само мен и никой друг”.

Разколников се изплаши,
княз Мишкин от „Идиот” не оцеля и миг,
героите на Хемингуей се „изгубиха”.
Докато звънът на римата заглъхва
в гърлото ми, четящо изразително,
докато и аз изчезна, понесена от действието.
Избирам да съм декадентка, кактус в пазвата,
въртящо се жило, да размествам пластове
и балансирам умело върху буквални преводи,
да вдигна буря, да пусна забранените духове,
да съм скандален роман в, и без това скандалния, антироман,
искам да съм убедителна, когато ме обявят за шпионин,
защото в тази опасна игра ще оцелея
само, ако съм от класа.