автор: rupani

По принцип ние сме хуманни. Против кастрацията сме. Много пъти са ни съветвали да го правим, но ние никога не сме го правили. Може да повредим кучето. Нека всичко си тече по естествен и природен път. Представяте ли си вие да сте домашен любимец и от много любов да вземат да ви кастрират, за да не им създавате проблеми? Не е етично!
Дебеланка започна да ни създава проблеми още от малка. Тя си е едно подвижно бедствие. Има нещо лисичо във вида й, но явно то не е само там, а и в гените й. Отрано се убедихме, че е доста по-умна, отколкото се смята да е едно куче. За разлика от Ласи, обаче, тя използваше умствените си способности единствено, за да си напълни тумбака. А когато е в период на разгонване – за да ... но, то в период на разгонване всички кучета поумняват.
В началото Дебеланка беше сама. Нямахме никакъв опит с куче и вършехме какви ли не простотии. Първо я кръстихме Моцарт, защото не знаехме, че е женска. После я лишихме от възпитание, като й позволихме да ни се качи на главите, а съответно и в кревата. Веднъж, когато беше разгонена (това й беше първия път) с всичкия си акъл решихме да я разходим до Парка на възрожденците, всъщност наричан „Кучешкият парк”, защото там винаги е пълно с кучкари и кучета. От апокалипсиса, който се разигра там си спомням само две сцени: как съм вдигнал Дебеланка високо над главата си, и на мен са се покачили с предните си лапи едно хъски и една лайка (добре, че беше Дебеланка, та да видя отблизо разликата между хъски и лайка, освен това на лайката двете й очи имаха различен цвят), а втората сцена бе, как ние се опитваме да отстъпим по периферията на парка и към нас лети като куршум един кокер-шпаньол, и без всякаква прелюдия се забива в задника на Дебеланка, и аз трябва да употребявам ритници за да го изгоня. Кучкарите, разбира се, тогава ни изгониха: "Вие луди ли сте да доведете разгонена кучка в парк с кучета?", запитаха ни те, "Дръжте си я в къщи, докато й мине."
Така научихме, че най-лесния и безотказен начин да откраднеш някое куче е с помощта на разгонена кучка.
Пак по това време бяхме изтървали Дебеланка на улицата. Всъщност, беше я изтървал баща ми и аз трябваше панически да се връщам от работа и да я търся в квартала. И накрая я намерих през няколко пресечки и си спасих кожата, защото жена ми щеше да ме убие, ако Дебелана изчезнеше. Тогава пък научихме какво се прави, когато има съмнения, че кучката ви скоро е мърсувала. Чака се три дена и й се дават хапчета. Проста работа. Плащаш си и си спокоен за невниманието си.
Тази процедура я правихме още веднъж, когато се сдобихме с Черньо и Мърльо, т.е. - вкарахме врага в къщата си. Когато Дебелана се разгонеше, в къщи наставаше ад. Трябваше непрекъснато да я държим отделена от псетата, а това не винаги бе възможно и често се стигаше до бой. Двамата се сбиваха, ушите им ставаха на дантели, ние отнасяхме по някоя хапка и после Черньо трепереше - той си има някакъв вид епилептични припадъци, които траят пет-десет минути и ги получава при силна възбуда. Освен това, нощем двете ергенчета пееха серенади. Мърльо беше тернор, Черньо - бас-баритон. Много добре се съчетаваха гласовете им, но в три през нощта... Да не говорим какво беше, когато беше жива и Клеопатра - две кучки и два песа в къщи - същински ад. И въпреки всичко и всички съвети, ние никога не посегнахме към кастрирането. Предпочитахме да търпим всички несгоди на разгонването, но не и да осакатим кучетата!
Така.... Последното разгонване на Дебелана мина сравнително спокойно – вече имахме всичкия нужен опит, Клеопатра отдавна я нямаше, едно-две сбивания между Черньо и Мърльо въобще не ни дотежаха чак толкова. Лошото бе, че пак изтървахме Мърльо...
Всъщност, нека разкажа първо за Мърльо. Той бе по-дребен от Черньо, но и по-напорист. Нахален един такъв – типичен мачо-дребосък. Дебеланка бе два пъти по-голяма от него, но за нея той бе идеален като ухажор. Всяка сутрин го нападаше тя страстно и започваше да го гризе по крайниците и навсякъде, а той стоеше и тази любовна игра явно му харесваше. Всичко си беше нормално, след такива игри двамата се кротваха един до друг, като двама влюбени, но липсваше секса. Дебелана не му даваше. Това бе в нормално време, когато тя не беше разгонена. В такова време жена ми въздишаше и все мечтаеше Дебеланка да си има някога кученца, а защо пък не и от Мърльо? Но разгонеше ли се Дебелана, романтиката веднага изчезваше и започваше строгото вардене. Веднъж, като я заведохме пак на лекар, за да й дава хапче, той ни успокои, че дребосъкът едва ли е направил нещо, защото то за това трябва повече време от една минута, пък и той е много дребен за нея. Все пак и дадохме хапче тогава, но и останахме с едно погрешно впечатление...
Да, в общи линии, последния път изтървахме Мърльо дотам, че той се заклещи с Дебелана. В крайна сметка всичко приключи благополучно, като се изключи изпохапаната ми ръка и това, което направихме след това. По-точно – не направихме. По неизвестни причини решихме, че и този път Мърльо, поради големия стрес, не е свършил нищо опасно и не заведохме Дебелана на лекар да й даде хапче.
След известно време започнахме да забелязваме някои промени в Дебелана и чак тогава умът ни дойде в главата. Това, естествено, никак не подобри положението и за наш ужас за аборти бе късно. Но Надеждата, тази проклетница, която никога не умира и непрекъснато подтиква човек да върши глупости и този път ни насочи в грешна посока. Набързо прочетохме в Интернет, че съществувало нещо такова като фалшива бременност. Докторът, нашият весел доктор, потвърди, че това е често срещано явление при кучките на възраст, а Дебелана бе точно такава – някъде вече в критическата, та да не сме се безпокояли много. То, ние не че спряхме да се безпокоим, но си останахме само с безпокойството. Дебелана получи великолепен повод да се храни когато си поиска, нали сега бе бременна, а ние продължихме да се надявахме, че не е бременна. Поради тази причина, а и поради причина на това, че не си спомняхме точната дата, на която е забременяла, повече не я водихме на лекар да ни дава нужните наставления. Разчитахме само на Интернет, който е пълен с всякакви съвети за кучкари и раждания при кучето. С други думи, щяхме просто да чакаме да роди.
И този момент настъпи, разбира се, в най-неподходящото време - една вечер, докато бяхме на село. Трябваше вече да си тръгваме, защото наближаваше полунощ, но Дебелана се бе сгушила в някакви стари парцали и не даваше да я бутне човек. От нея течеше някаква течност. Какво да правим сега? Да я оставим да ражда тук или да я мъкнем насила в града, където пък ние трябваше да се наспим, защото на другия ден бяхме на работа. Най-накрая рискувахме и криво-ляво я вкарахме в колата и потеглихме за града. Беше още лятна жега и аз спах отделно, в стаята на детето, което цяло лято кисна при баба си и дядо си на село. Жена ми бдя над Дебелана в нашата спалня.
Аз съм пън и мога да спя при всякакви ситуации. Бях нащрек, разбира се, да стана по всяко време, ако има нужда, но никакъв повик не се появи през нощта. На сутринта заварих жена си да се опитва да изроди едно кученце, но без особен успех. Аз се намесих и измъкнахме някакво парче същество, което явно бе мъртво. Ами сега? По спомени от Интернет решихме, че може би това е нормално и трябва да я оставим да се напъва да роди следващите кученца, т.е. че всичко е нормално. Аз заминах на работа.
На обяд се върнах в къщи и най-после се понегрихме да заведем Дебелана на лекар. „Нашият” лекар бе в отпуск и затова прибягнахме до услугите на една лекарка наблизо, за която бяхме чували само суперлативи. Тя ни уведоми, че работата не е наред и ако не роди нещо до два часа, след като й бие инжекция за стимулиране, трябва да я оперираме. Взехме си я в къщи, аз се върнах на работа и през час звънях в къщи. Нищо и половина, разбира се, трябваше да носим Дебелана на операция.
Върнах се от работа по-рано, да можем да я занесем на докторката, но пък тя сега ни каза, че по-рано от осем вечерта няма да може да оперира. То не било фатално, да сме изчакали. О’кей – чакаме. Жена ми отиде да търси други доктори. Намери едни, които били се съгласили да направят операцията, но още се колебае, дали да не изчакаме до осем, защото имаме уговорка с жената. На мен обаче хич не ми хареса вида на Дебелана и категорично настоях да вървим при тия доктори. Понесох Дебелана на ръце и тръгнахме пеша, защото по това време на деня навсякъде е задръстено с коли и пеша щяхме да стигнем по-бързо. Дебелана тежи, аз тичам, след мен тича жена ми. Сложихме Дебелана на масата, гледат я лекарите, мерят й температурата и ни казват, че трябва да се почне веднага, щото вече я изтърваме. Жена ми избяга, аз останах да помагам, докато не изгониха и мен ...
Операцията, така или иначе, приключи успешно. Към десет вечерта отидохме да се разплатим и да си вземем кучето. Оказа се, че тия кученца са седели в Дебелана мъртви повече от 24 часа, т.е. това което ние сме възприели за начало на раждането вече са били опити да се освободи от трупчетата им. Докторът вика, „Я по-добре я оставете тук тази вечер, докато излезе от упойката, пък утре елате да си го вземете.” Обяснявам му аз, че Дебелана е голяма певица и в тая клетка няма да изкара до сутринта, без да му изкара нервите, но той се усмихва пренебрежително. Връщаме се в къщи – някъде десетина минути пеши ход и таман да влезем в блока – докторът звъни – „Елате да си вземете кучето.” Да, амбулаторията е на първия етаж, а апартамента на доктора е над амбулаторията. Сега вече аз му се усмихвам пренебрежително. Вземаме си кучето, а то бърза да излезе и да върви с нас...
В общи линии, сега, няколко месеца по-късно, Дебелана вече е в цветущо здраве, само дето вече е кастрирана - при операцията я кастрираха, нещо като естествено последствие от усложнението, което се беше получило - така казаха докторите. А ние изрично им казахме да не я кастрират. Ние, всъщност направихме всичко възможно да не я кастрират, нали?