автор: mi_me_to

За малко да откажа цигарите.Не е лошо като идея.

Косата ми няма ухае на комин, а и зъбките ми ще станат белички,да се усмихвам .Току виж и поживея малко повече,не че толкоз ми се живее, ама защо не?Пороците скъсявали живота.Не са ми много,ама лошото, е че си ги харесвам:-)
Покрай пушенето да взема да откажа и писането,то е по – срашния порок.Заглеждаш се в себе си, улавяш емоция,засичаш учестяването на пусла си в думите,за да им дадеш живот.Все търсиш нещо,познато по листа,нещо от теб.Да разбираш..И защо ли.Главата ти става една такава огромна – ще експлоадира от светове,от птици( които не винаги летят),от образи на разпиляното пред очите ти нищо.А ти виждаш.Боже колко неща виждаш.И все хубави,нали?Наркотик си е.Като цигарите.Да мечтаеш..Как се отказва.Аз съм добра в отказването.Много съм добра.
Отказах се да се пришивам,на разкъсаните места.И кръвта ми не изтича.Съсирва се в нещо като”студ”,не ми пречи .Не се разпадам ,когато излизам,дори не се различавам много, от другите хора.А и онази лудата усмивка ме издава толкова рядко, че никои не може да се рее из моите облаци.
Сливам се.С хората.Почти.Затварям умело тези вратички на усещанията,за летене, и за добрявам... в ходенето...по земята.Е,трудно е.Малко ме болят стъпалата,от начупените улични стъкла,но не се оплаквам,вървя си ...
Нали съм друга .Пораснала.Онази я отказах.Само лудости в главата й.Ту пее,ту плаче,неможех да я предвидя.А й няма как да я опазя.Не и в този свят.С нейната непринуденост, я принудих да се свие до пухче,пак си лети. Незабележима.И незначителна.
Отказах се от розовите очила.Ох,колко дълго ги носих...Сега са като белег, от които ме наболява нослето,при дишане.От детството ми са.Тогаво го развих тоя порок.Нямаш нещо.Измисляш го.
Гледаш празната стая, и чуваш смеха на хората, които обичаш.Става ти толкова студено без прегръдката на мама,че си измисляш колко много те обича тя.Тръгваш от никъде,но няма значение, защото си тръгнал и ще стигнеш всичко,със стъпките си,дори и онези върху душата ти,ще стигнеш до желаното,защото желаеш...
Отказах се от вярата че хората са добри. Аз не съм добра.Просто не го знаех.Преди да порасна.Отказах се от разни идеи,идеали,и такива му наивни работи.
Отказах се дори от теб,толкова отдавна, че може да не помня името ти.Нямам силна памет.Трия от малка.И по добре.Инстинкт му викат - за самосъхранение,за живот.
Успешно е,нали съм жива.Има сенки,да .Понякога зловещи,задъхани гризат светлината ми.Задушавам се..В сълзите.Дето не се изплакват,камъче по камъче съградили те като скала.Отронването е като разпадане.И само тежат.Колко много тежат....А аз отказах да плача.
Ще ги откажа и цигарите,колоко му е.И писането.И очакването,онова за приказност,за теб,ще го души утрото под възгавницата ми..Докато отказвам сънуването с отворени очи..Като зависимост е.Наркотична.Болезнена,красива наивност.А аз пораснах.
Е,няма да отказвам всичко.Усмивката ще си оставя.Да я подарявам на детето си,след всяко мамо,което е като пухче от надежди,умалявощо кристално чистите светове,които съществуват.Само в душите ни.
А другото ще го откажа.Пороците скъсяват живота.Дори и онези,без които смисъла му е като бяло петно,в съзнанието ни.