автор: valiordanov

По улиците, снобски безразличия.
От погледите лъха празнота.
Това ли е човешкото обичане?
Нима това е всъщност любовта?

Прегърнали проблемите си лични,
препускащи пеша или с коли,
душите им, молитвено се вричат
единствено във злато и пари.

Издигат сгради, правят булеварди,
секат дървета, паркове рушат...
Уплашени от себе си се вардят,
а всъщност, само себе си гризат.

И сенките им даже са стопени,
облъчени от собствения страх.
Душите им са дяволски студени...
Не съм ли вече аз един от тях

щом толкова добре ги разпознавам?
Дано е сън! О, Боже опази...
Уплахата - надеждата стопява!
Реалността пък вярата руши!