Монахът гледаше мухите, които лазеха по стъклото, озарени от следобедните лъчи на слънцето. Есенните листа прелитаха край прозореца на купето и караха монаха да изпада в едно от онези блаженни състояние, в които му се струваше, че целият свят, с всичките си елементи излъчва само и единствено свидетелство за величието на Бог.
Мъжът срещу него гледаше безизразно в някаква точка наляво и нагоре от челото на монаха.
- Не ви ли се струва, че е време да напуснете мрачния свят в който сте се вглъбили? Все пак, времето е едно относително понятие. Там, където нещо свършва, започва нещо друго. Прекрасното може да се намери навсякъде, стига да иска човек да го види.
Монахът говореше на мъжа пред себе си. В купето, освен тях двамата имаше още две двойки млади хора, очевидно студенти, очевидно връщащи се от туристическо пътуване. Едната девойка спеше усмихната на рамото на приятеля си, другата гледаше неориентирано в пространството и усмивката не слизаше от лицето й. Същото изражение имаше и НЕЙНИЯТ приятел, очевидно на двамата сега им се искаше да са някъде другаде и то сами.
- Дрън-дрън - отвърна мъжът.
- Познавах един човек, - продължи невъзмутимо монахът. – Той беше тревожен човек. Непрекъснато за нещо се тревожеше. Не, не, не го правеше от липса на занимания, напротив, той непрекъснато с нещо се занимаваше. Ръцете му непрекъснато вършеха някаква работа, ако не ръцете му, то очите му, умът му, той беше много сръчен във всичко, но това го убиваше. Той смяташе, че е надарен с всичките си таланти за да ги използва максимално, а нали точно на това ни учи Бог, че не трябва да зариваме таланта си в земята, но той... прекаляваше. Той бе забравил за Бог. И това го правеше нещастен. А когато се обърна към мен...
- Знаете ли отче, вие сте един мързеливец! - каза безразлично мъжът.
- Ето, разказът ми все пак върши някаква работа - засмя се монахът и се облегна назад. - Няма нужда да се криете в някакъв свой мрачен свят. Този тук е истински и е прекрасен. Винаги е прекрасен!
- Това, че лъжете мен, не е голяма беда – обади се пак мъжът, за когото непрекъснато се отнасяха думите. – Лошото е, че лъжете себе си. Ако излъжеш друг, все някак той може да се добере до истината, когато вас няма да ви има наоколо да го лъжете, но сам от себе си трудно можете да се отървете...
- Да, ето, гнойта започна да излиза – усмихна се монахът. - Нима не вярвате в Бог, нима не вярвате, че доброто е непобедимо, че е вечно, че е навсякъде?
- Вас, отче, - каза мъжът - ви е страх от адските мъки. Много ви е страх. Там ви е проблемът.
За първи път от началото на пътуването насам усмивката изчезна от лицето на монаха.
- Да, страх ме е - каза кратко и сухо той и не намери думи да продължи.
Окъпаните в слънчеви лъчи багри навън вече не му се струваха толкова красиви. Прекрасният късен октомврийски следобед сега излъчваше за него само болка.
- Ето, циреят се спука – усмихна се мрачно мъжът срещу него и отново потъна в мълчание, загледан някъде в етажерките над главите на спящата двойка студенти.
Двамата младежи, които не спяха също изчистиха усмивките от лицата си. Другите двама се събудиха и момичето понечи да каже нещо, но набързо превърна непроизнесените думи в прозявка и излезе в коридора да пуши. В купето се бе настанила тягостна атмосфера. За да я разсеят младежите поведоха неангажиращ разговор за това какво ги очаква, какво е било, какво са видели. Мъжът срещу монаха постепенно се заслуша с интерес и дори започна да се усмихва, когато разговорът започна да става весел.
Монахът обаче си стоеше с безизразно лице в ъгъла, до прозореца и гледаше навън. Веселието в купето сякаш не го засягаше. Той се молеше слънцето да залезе по-бързо и прелестите на този свят да спрат да раздират очите и душата му.