Начупени светулки са очите ми,
начупих ги сама , за да не плача.
Ще се разлея по лъка ,
разкъсал струни...
струни от сърцето ми на вятър.
Но само не докосвай тишината,
ранима е от есени , ограбили дъха й.
Най- тихият ти шепот
ще подплаши
треперещата й от болка същност.
Под клоните на ябълката ще се сгуши,
изсъхнали от толкова прегръдки.
А клоните ще са ръце
на мъртва обич,
пресипнала в мълвене на молитви.
И пак ще коленича върху пясък,
събиран от въздишките на лунност.
С последният си шепот
ще повторя
да не докосваш тишината ми чуплива...
Когато се прегърбят всички думи,
разстреляни от упреци и прошки
тогава ме залива тишината
тогава се разливам в нея
и измълчавам свят от болка.
Попиташ ли разкъсаните струни,
измолиш ли ги болка да изплачат
те ще простенат
че тъгата се мълчи...
най- тежката сълза не се говори.
http://www.zazz.bg/play:dc02e25c