автор: Agaq

Напих се
с първия ти гроздобер
на прага на отлитащото лято.
Зад ирисите скрих мига,
за влажното полепване на пясъка,
за бурните вълни
надигащи циклони в новораждане,
за миговете скрити в чашата,
кристалите...
(с криле на ангели).
Сплетох те в лозята на кръвта си
като дихание
от недопито утро,
търсещо оставане преди смъртта си
(в болеещите часове до залеза).
И легнах на дланта ти -
като писък -
прекрачил бунтове,
оковите разсякъл, ветровете,
оголена -
като желание,
осъдено,
изкупило вината си в съня ти.
Тишината е сбогуване.
Не махай!
Само свий дланта си...