автор: ToZero

Какво е смъртта? Не е ли това начина хората да си спомнят за теб? Умираш и ставаш известен. Хората четат книгите ти, купуват картините ти, слушат музиката ти и казват: “Той бе велик, а аз винаги съм бил негов почитател.”.
За съжаление аз не съм мъртъв и никой не се сеща за мен. Единственото, което мога да направя е да се изгубя. Хората ще ме търсят и ще съжаляват, че досега, докато съм бил с тях, не са ми обръщали внимание.
Но нима е възможно да се изгуби човек тук в града? Сега, когато полицаите знаят всичко за всекиго, особено пък, ако не е престъпник. Доносниците докладват за всяко необичайно изчезване или появяване, камерите следят всяка стъпка на изгубилите се и я показват директно по телевизията, където всеки може да я види..
Затова аз отивам в центъра на града, където камерите ме следват по петите. Разлепвам по стените и по дърветата големи мои снимки с надпис “Търси се”. Хората се трупат и гледат портретите.
- Пак търсят някакъв престъпник.
- Не бе, този е писател.
- А какво е написал?
- Нищо, той не е писал книги.
- Грешите, той е художник.
- А какво е нарисувал?
- Никой не е виждал.
- Ами тогава?
- Той е изгубен.
Никой и не поглежда към мен. Всички искат да разберат нещо повече, не за мен, а за онзи от портрета. Интересуват се за тези, които са ме отвлекли. Търсят разказите ми в Интернет, където те стават все повече и са ми все по-непознати, пеят песните ми, дори тези, които не съм си и помислял да създам. Търсят път към мен, но не се и обръщат да видят мен самия.
А аз обикалям из улиците. Отвсякъде ме гледат моите портрети с надпис “Търси се” и изведнъж разбирам, че съм се изгубил в този обръч от образи и че не мога да открия сам себе си, за да се измъкна оттук. Кой ли тогава би могъл да ме намери и да ми каже кой съм?

Тодор Захаринов
09. 10. 2007