автор: Elishka

Подозирам, че времето стига,
да откраднем каквото ни трябва.
Не по план... или даже по книга.
Нещо ценно, по-ценно от хляба -
да нахраним сърцата си с удари,
дето стоплят до крайност кръвта ни
и разбиват досадните тумори -
предразсъдъци. Те са стръвта ни.

Подозирам, че ние сме улов...
Умовете ни - страшните мрежи
от забрани, които ни струват
бавна смърт и гробòве с надежди.
Ние бързаме все да си тръгнем
и е кратка любов... Не живее.
Всеки шанс е врата да се върнем.
Но е клопка... А ние стареем.

Подозирам, че носим на много
от онази любов, дето дишаме.
Но чертата, наречена "сбогом",
е в ума ни.
По страх си приличаме.


"Колко любов може да понесе сърцето, преди умът да му я забрани?"