автор: miglena

И на мен ми нарисуваха... кон.
Зелен. И седло със зелени изумруди.
И пътя ми посочиха: небе от детелини...

И на мен ми нарисуваха... кутия.
Вътре не е конят, а една мъничка Фея.
Слънчево-тюркоазена. С очи сапфирени.
Сърце рубинено няма, не е влюбена...

И мен ме пратиха на мъничка планета.
Толкова мъничка, че никъде я няма.
Не се вижда. Прекръстиха я даже. Как ли?
НЕ_ИМЕННА. Не ми пиши до там. Не съм...

И аз опитомявах. Не лисица, а фантом.
Час по час и ден по ден го приближавах.
Изчезна. Нали си е фантомен... Очаквах това.
И все пак вярвах, че ми вярва, поне илюзорно.

И тук има заети хора. Все с нещо се занимават.
Палят страсти, загасяват ги. Палят. Гасят. Палят.
Огънят за тях е важен. Него обичат. Изгарят.
После, изпепелени, съжаляват. Пак започват...

И тук си имаме роза. Листенцата й все свежи са.
Усмихнати. Гальовни. Поливат я редовно.
Понякога дори с отрова. Тя е силна. Гъвкава.
Изправя се и още по-красива става. Чудо е.

Но принцесата... не е като тебе. Спи в хамак.
Грижи няма. Никого не съжалява. Не тъгува.
Нищичко не прави. Никого не чака. Не обича.
Ничие сърце не трепва за нея. Не я мисли...

И насън не фантазирай да се влюбваш в нея.
Би било тъй приказно, че историята ти ще изтлее.
А ти си нужен като Малък Принц, бъди си
милото дете, непораснало, недоразбрало...

Какво да ти кажа за финал? Живей в своя свят.
Така, както си го създал. И бъди Принц!
Не моят... Но щастлив по своему.
И дано много много много те обичат...