автор: thebigplucky

Със света се примирих. Донякъде.
Не можах да направя нещата така, както желаех.
Така и не разбрах - как трябва.
Неудовлетворението... - остана си.
Престанах да се скитам. Пътища - все еднакви.
Нищо по-различно от другите не открих.
Остана ми само скитането.
Станах по-стар и по-сив.
Разделих се с нормалните си приятели -
стана много тясно.
А и престанах да им трябвам.
Нямаха нужда вече от абстракциите ми
за да се разбират с живота.
За тях той стана прост.
За мен си остана все така сложен -
- до невъзможност.
И сметките ми с него
все така висят - неуредени.
Много спорни въпроси останаха в очакване
на подходящо настроение за размисъл.
И за покаяние.
Много мечти изоставих. В калта.
Поочука се вярата ми. От изпитанията.
Понатежах с някой и друг грях.
С белези. И с разочарования.
Разочарованията - някога бяха желания.
Белезите - спомени за живи рани.
Болката - спомен за любов,
за несбъднати копнежи
обречени на безнадеждност.
Греховете - когато съм предавал някого.
Или себе си в труден момент.
Кога ли ми е било лесно.
Така си и остана…