автор: krasavitsa

Моята баба на младини е била голяма красавица, а сега е голям образ. Всъщност, не че е моя, ама и сега си има нещо красиво в нея. И всъщност, открай време си е голям образ. Значи, искам да кажа, че баба ми е била, е и явно ще продължи да бъде и голяма красавица, и голям образ.
Облаците в илюминатора на самолета не са ми интересни, затова се отдавам на мисли за нея.
От няколко години съм в Мюнхен, първо следвах, сега започнах работа, от която не съм много доволна, но се надявам по-късно да излезе нещо по-добро. Нашите са в Лондон, а баба остана сама.
Да се каже за баба, че е сама, е всъщност нелепо. Тя никога не е била сама, но не в онзи смисъл. Или пък, ако щете, и в онзи. Не, всъщност е мно-о-ого специална. Макар и да беше истинска баба и да получавах от нея всичко, което се очаква от една баба, винаги съм знаела, че не това е същността й. И други неща имаше в нея освен бабешките, но не знаех кога ще ги получа. Сигурно ме чакаше да порасна. Просветваха в погледа и в усмивката й отвреме-навреме.
Когато дядо почина, се постреснахме. Никой не се беше замислял какво ще стане, ако остане само единият от тях. Сякаш имаше нещо неприлично в тази мисъл. А е толкова естествено, всъщност. Баба нямаше да има никакъв проблем да отиде при нашите в Лондон. Тук е мястото да кажа, че говори няколко езика, включително и английски, така че нямаше да скучае, а и английските баби с радост биха приели компанията й. Оставихме я да реши сама и тя реши засега да остане в България.
- Английските баби не ме интересуват – отсече. – Тук ми е по-интересно.
И с това приключи въпроса.
Когато бяхме деца, баба често имаше работа. Тази думичка “работа” ни действаше като заклинание. Тогава не беше разрешено да й ходим на гости, а ако се случеше да отидем, беше кратко посещение по работа, не гости. Отваряше вратата с блуждаещ поглед и често не се сещаше и да ни целуне. Не очаквахме и да ни почерпи с нещо – имаше си работа. Работата на баба явно включваше и това да не мие чинии и да не чисти къщата, защото заварвахме страшна бъркотия. Чужди хора тогава не припарваха у тях, а на нас ни забраняваха да казваме, че баба не си мие чиниите.
Иначе, когато беше по-свободна, се занимаваше и с нас. Докато не изучихме по няколко езика, бял ден не видяхме. Не че се сърдим сега, но тогава се сърдехме. По един – хубаво, всички учеха по един. Ама тя като ни почна – та втори, та трети, та пети... Скъсваха ни да ни се подиграват. Тия същите сега ни завиждат, но това е съвсем друг въпрос.
- Ама бабо, – викахме- един-два не стигат ли?
- Не.
- Защо?
- Всеки трябва да надмине баба си! – отсичаше и ни подаряваше само речници и за рождени дни, и за Нова Година.
Аз бях любимата й внучка, затова към мен беше особено строга. Усещах това и се ласкаех от специалната й строгост.
- Слушай ме внимателно какво ти говоря – казваше баба. – Чрез моята уста глаголи мъдростта. Избрала съм теб за съсъд.
И аз, съсъдът на баба, слушах ли, слушах.
Кацаме. Започвам да се изнервям от мисълта за суетнята по багажа и борбата с наглите таксиджии, която ме очаква. И усещам, радвам се, че ще видя баба, даже съм нетърпелива. Извика ме да дойда през уикенда, а не се е случвало досега. Не каза да е болна, за такова нещо би извикала нашите. Сигурно пак ми е скроила някакъв номер, и няма да е дребен, щом ме извика да дойда чак от Мюнхен.
Най-после съм пред вратата на апартамента.
Аз ли съм пораснала, тя ли се е смалила? Може би и двете. Не съм я виждала от... три години? Облечена е както винаги много модерно, но й отива.
Целуваме се и влизам, оглеждайки се за промени. Но промяната не се вижда, чува се! Баба ми, любителката на симфонична музика?
- Бабо! Слушаш чалга?
- Ами да, аз съм съвременна баба – и се ухилва момичешки. Обичам трапчинката й, която се появява при тази хитра усмивка. – После ще ти обясня, сядай сега.
Сядам с уши, поразени от чалгата, и се втрещявам, съзряла следващата промяна тук. Компютър.
Баба обаче дрънка чинии в кухнята, сготвила е в моя чест. Много я бива във всичко, а откакто ние сме по чужбина, започна да ни прави сладка. Подиграваше се и на английските, и на германските. Но после спря да ни изпраща. Не сме разнасяли славата й, изяждали сме си ги сами. И тя като всеки човек имала нужда от признание, а нашето не й стигало, искала международно.
След дежурния разговор за следването, работата и липсата на гаджета се умълчахме.
- Дядо ти не беше моят човек – каза баба изведнъж, а когато ме погледна, очите й бяха странни. Сякаш и тя самата не знаеше какво трябва да изразяват при това признание. – Нито аз неговият. Но когато го разбрахме, беше вече късно. Трудно е, много е трудно да намериш човека си. И сега не мога да ти кажа как да разбереш кой е твоят човек. Затова те извиках. Искам да ти направя подарък. Да те запозная с един човек.
Онемях. Баба в ролята на сватовница?
Какво да ви разправям. Запознала се с него в нета, чатели си отдавна, допаднал й много, като че ли тя го била възпитавала, каза.
Погледът й се спря на стенния часовник, който показваше малко преди девет, и скочи да включи компютъра.
- Той ще се обади след девет – каза баба. - Кажи му, че съм в болница и ще се върна след една седмица. Затова си дошла. Знае някои неща за теб, така че няма да ви е трудно.
- Бабо? – ококорих се аз. – Браво бе! Не си губиш времето!
- Споко – вика баба. – Няма проблеми.
Разсмях се на глас. И лафчетата е изучила?
В долния край на монитора започна да мига оранжево правоъгълниче. Седнах пред компютъра.
Предполагам, вече сте наясно с кого чатя всяка вечер часове наред. И че съм наясно с кого искам да прекарам живота си.
А баба почина на следващата година. Това беше последният й подарък.