автор: vitaniq

Докато наблюдавам
снежинките
през прозорците
на затворените си очи,
усмивката ми
си търси
най-дъждовното място
за да си свие гнездо -
по спешност.

Уплашена
от собствените ми затвори
и изкривените решетки
на гъгнещото ми
пространството.

В очите ми
с аромат на кафе
се разхождат спомени
от непрочетените думи
в нечии
опустели очи,
знаците им
препускат между
неразбраните кавички
и замръзват в мъгливи улици.


Във чашата
след много точки
залязват слънчеви отблясъци
с цвят на
колебливи раковини
напуснали морето си.


Някъде...


Само безсмислието ми
ме превръща в усмивка...

Докато мога да мълча,
защото тишината се чува
по-силно
във степените
на липсващо присъствие,
и в босите стъпки
пред вратите,
когато
само вятърът
знае колко пъти да позвъни
в клоните на дърветата,
за да отвори сърцето им.

И да се изсипват
целувките
натрупани
в ръцете ми.

А днес е утре...

И всъщност е цветно,
и обичам кафето

със дъжд...