Привет, Anonymous » Регистрация » Вход
Вземи от книжарница ХуЛите!

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: pazarluk
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 13933

Онлайн са:
Анонимни: 456
ХуЛитери: 3
Всичко: 459

Онлайн сега:
:: Albatros
:: pastirka
:: ZAGORA

Онлайн книжарница

Купи онлайн от книжарница ХуЛите!

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Юни 2021 »»

П В С Ч П С Н
  123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
282930       

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
8 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифта25-ият кадър
раздел: Разкази
автор: Tiranozavar

Eкшън версия

Паднал съм, полупиян, прострелян и е зима. Видях искрата, изскочила от черното гърло на автомата, чух свистенето на куршума, усукващ сгорещено тяло в студения въздух, видях как острието му проби коженото ми яке, после скъса ризата и се впи лакомо в мускулите на гърдите ми.
Рамото ми отскочи назад, после встрани, после се разтресе и по мен изби топла кръв, плъзна пръсти по корема, захапа слабините ми под колана и се разля по бедрото.
„Мамка му“, чух се да казвам и болката забълбука чак в носа. Фигурата, която държеше оръжието се дръпна бързо и не можах да видя нищо друго освен светкавицата от дулото, да усетя дима, примесен със скреж в ноздрите. Струята кръв пръска като пулс под ризата, а дланта ми се опитва да затвори тази внезапно отворила се в тялото ми пробойна. Тъмнокафявото петно кръв под мен се разширява, сега контурът му описва нещо като нащърбен кръг, който бавно облизва прахта, покрива я, и отгоре, върху кървавото море, се показват само върховете на потъналите камъчета. Подпирам се на лакът и опитвам да се изправя, поне да се облегна на стената, да погледна нагоре и встрани. Нататък, откъдето идва светлината.
Сградата е порутена, освен на топлината от кръвта ми, миреше на урина, миши изпражнения и изгоряла гума. Стените са надраскани, нечия нервна ръка е напръскала със спрей отсреща „Надежда всяка тука оставете“. Кимам срещу надписа, стискайки челюсти, със свит силно юмрук на свободната си ръка. Опитвам се да дишам дълбоко, студът боде ребрата ми, провира се със свистене в гърлото ми.
Някакви искри заиграват под клепачите ми и изведнъж се чувствам лек, понесен като перце по бистрия ромон на хладна, но спокойна река. Опирам простреляното си рамо на стената, за да усетя болката силно, да ме държи буден, нащрек. Не искам да посрещна смъртта или каквото и да било в безсъзнание. Облизвам кървавия си показалец и като че ли стоплям гърлото си, мога даже да тананикам, ако поискам. Мелодията да се извие тънка като спирала, да пресече първо това пространство, после улицата, после града и да стигне до нея. До ухото й, покрито с рус мъх.
Когато й говорех, а рамото под брадичката ми потръпваше, когато виждах думите да се отразяват като целувки върху кожата, да парят по шията, под блузката, върху зърната на свенливите й гърди... После лицето й се извръщаше към мен, устните се разтягаха широко и аз виждах смеха й, преди още да се е отприщил от сливиците и пространството, скрито зад тях. Първо се разширяваха ноздрите, после чувах насечения въздух в тях, след който се разплискваше смехът. И аз се къпех в него като във вана, покрит с невинността на сапунените мехури. Първо бе тя, после смехът стана друг, с леко кисел от виното дъх, после тежък, с мазната ласка на коняка, после...
Смеховете са като ръкостискането, не могат да се сбъркат хората зад тях. Някои момичета не смеят да подадат цяла длан, сякаш ръкостискането е като отдаването, изисква максимална близост, плътен допир, който не ти позволява да дишаш. Други стискат ръката ти силно, но рамото им остава стегнато, сякаш те канят, но повелително, с ясно изразена властна нотка. Не можеш да сбъркаш тези жени, но не ти е работа да се забъркваш с тях. Аз харесвам онези, които могат да слушат. И колкото повече им говорех, толкова повече затъвахме. Аз, увлечен от собствения си глас, тя, понесена от собствения си смях. После не беше ясно кой кого... Превръщахме се в скачен, сложен върху жарава, съд. Колкото и да наливахме, от двете страни, температурата стопяваше всичко между нас. Бяхме и животни, и вятър, и слънце, и земя, и пак животни. Нейното лице стои в паметта ми като филмов плакат. После плакатите станаха много, времето ги лепеше един върху друг върху изморената ми памет, а аз грохвах и се потях под тях.
Филмов плакат, ръкостискане, кръв, изстрел. Или в обратен ред. 24 кадъра от живота ми, преди студът да стегне изсушеното ми тяло и да изтръгне въздуха завинаги от гърдите ми. Под крепачите продължават да подскачат искри. Това са фойерверки. Някой нещо празнува, там съм и аз. Поемам с ръка някаква бутилка, ризата ми е разкопчана, а под панталона се показват черните ми нови обувки. Стъклото се удря в зъбите, устните ми го захапват и в гърлото ми потича тежката ласка на уиски. Пия смело, с отпуснати бузи и затворени очи. По брадичката ми потича и в този момент главата ми е поета от две мъжки ръце. Чувствам миризмата на тялото му, виждам потта по слепоочията му, а после и влажните устни, които се лепват първо по едната, а после по другата ми буза, докато бутилката се изтърколва от моята в неговата ръка. Когато бутилката опише кръг, отново ще се върне при мен и ще поема миризмата на всички тези мъже, събрани тук, вече не помня защо. Имаше нещо и празнувахме. А щом празнувахме значи нещо сме дочакали. Да очакваш края на лентата, която се върти от собствения ти киноапарат, подпрян от вътрешната страна на челото, с рана в рамото... Не е тръпка. Не е. Последното казвам на глас и изплювам с пяна и през зъби „Мамка му“. Във филмите на подобни сцени героите показват среден пръст, но аз нямам сили за артистично отривисти жестове. Мога да завра шибания си среден пръст в раната и да спра кръвта. Пръстът ми ще посрещне смъртта на топло.
После пътувахме в лодка. Лодка, яхта, кораб, ферибот, сал. Нещо, което ми пречеше да запазя равновесие, преплиташе краката ми и завързваше езика на фльонга. В главата ми имаше буца живак, която сменяше мястото си и ме държеше приведен над грохота на вълните, плюещ зеленикав стомашен сок, с лице омазано в сополи и сълзи. Не ми пукаше, исках само корабът, лодката, салът, фериботът да опре в земя, и аз да повърна върху нея.
После се появи онази жена. И досега кръстосва крака пред очите ми и от устните й не слиза онази усмивка. Като пълен глупак се огледах, да не би погледът й да фиксира някой друг, да не би не аз да съм късметлията. Очите й проследиха движенията ми, а усмивката разпръсна ситни бръчки по лицето. Нямаше връщане назад. Краката ми омекнаха, езикът замръзна, челото ми се завъртя, заедно с блясъка на питието й, докоснато от устните. Оставих се да бъда погълнат дори без да усетя ръкостискането й. Затова пък ръцете и пръстите й се увиваха около шията и раменете ми, около кръста и краката ми, около глезените и главата. Бях задушаван и увит от ласките, миризмата, кожата й. Премяташе ме през дни, седмици, година, като ту бях любовник, ту изповедник, ту, каквото си поиска.
Жената от 25-тия кадър, която изненадващо изниква насред сивия ми свят и го озарява с незаслужен чар.
После, като всеки 25-ти кадър, тя изчезна. Физически изчезна. Сянката й продължаваше да свети като бижу в кадрите, които се заредиха, омирисани на алкохол, други жени, други места и други спомени...
Изворът кръв от раната вече не пулсира, а студът става все по-плътен. Сигурно ще заспя. Смъртта няма да изчака да спре шумът в ушите... Или тя го засилва. Няма значение вече. Никакво значение, мамка му.


Публикувано от hixxtam на 30.09.2008 @ 17:26:53 



Сродни връзки

» Повече за
   Разкази

» Материали от
   Tiranozavar

Рейтинг за текст

Средна оценка: 5
Оценки: 2


Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

16.06.2021 год. / 12:49:20 часа

добави твой текст
"25-ият кадър" | Вход | 4 коментара (9 мнения) | Търсене в дискусия
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.

Re: 25-ият кадър
от Ufff на 02.10.2008 @ 12:24:05
(Профил | Изпрати бележка)
За да усетя енергийните нива на тази творба, не ми трябва 25-ти кадър. Но се радвам, че е дошло като "тема" на един безспорно талантлив `кинематографичен` автор. Това е за топ-а на моите пристрастия. Защото не се сещам кой израз бих изхвърлила като читател, ако ме заплашат със смърт))). Браво ти!
(Как върви риболовният сезон? Не мога да се въздържа да не питам, дори да ме трийнот за срам(. На мен не ми се отвори парашутът, мамка му!)


Re: 25-ият кадър
от Ufff на 02.10.2008 @ 12:39:03
(Профил | Изпрати бележка)
Молим, чети `спам`, а не `срам`.)))

]


Re: 25-ият кадър
от Tiranozavar (s_tomova@mail.bg) на 02.10.2008 @ 16:09:46
(Профил | Изпрати бележка)
Е, много похвално за моя разказ мнение, аз виждам тук-таме кое може да се оправи, да се сложи нещо, да се махме друго, но ще опитам следващия път, в друга версия, съвсем пълна разкадровка. Мерси за прочита!
Студено е, не мога да ловя на студ, но пък тия дни, съвсем скоро даже, смятам да видя какво кълве на Адриатическото крайбрежие, като се върна ще разкажа-:)

]


Re: 25-ият кадър
от Rhiannon на 03.10.2008 @ 12:05:22
(Профил | Изпрати бележка)
Един 25 кадър осмисля всичките предишни 24. Без него всичко друго е дреболии и сиво ежедневие. Когато Господ ти каже като идеш при него - "Я ми покажи някоя интересна снимка от изминалия ти живот!" - Ти му показваш 25 кадър. И той ти казва - "Мда... интересно:)"


Re: 25-ият кадър
от Tiranozavar (s_tomova@mail.bg) на 04.10.2008 @ 10:05:39
(Профил | Изпрати бележка)
И се започва един спор с това негово "Мда... интересно". )


]


Re: 25-ият кадър
от Liulina на 30.09.2008 @ 18:32:10
(Профил | Изпрати бележка) http://liulina.blog.bg/
Може би наистина е това чувството след като си застрелян, надявам се никога да не разбера!;)
24 кадър - кадърът преди смъртта или преди чудото;)?


Re: 25-ият кадър
от Tiranozavar (s_tomova@mail.bg) на 01.10.2008 @ 11:22:47
(Профил | Изпрати бележка)
24-ият кадър е след 25-тия или нещо такова трябва да е. Благодаря за прочита) Текстът е игра с по-бързо смилаем стил...

]


Re: 25-ият кадър
от mars на 19.10.2008 @ 11:34:26
(Профил | Изпрати бележка)
+Аз харесвам онези, които могат да слушат+
Когато човек е застрелян....той е възможно най-истински!
Докато кръвта му се стича грешна или сладка, през нея в кадри оживяват най-свидните моменти от това му прераждане.Според мен 25 кадър са жените, но точно тези които могат да слушат(съвпадам с мнението на героя)За такава жена бих направил всичко!
Произведение-концентрат!Нещо като коняка описан тук, който може да разпали кръвта, докато се хлъзга из молекулите ни.
Прословутия кадър, тук е метафора.Сега в съществуването ни има много нови средства, с които да ни зомбират.25 кадър е за мечтателите.Лека марихуана.Но магията да се потопим в мистичното, неизвестното и същностното на нашата психика чрез любимото същество , да споделим съкровенното с него и да го семплираме обратно, обогатено от женските чувства..за това си струва да се живее..