автор: Tiranozavar

Eкшън версия

Паднал съм, полупиян, прострелян и е зима. Видях искрата, изскочила от черното гърло на автомата, чух свистенето на куршума, усукващ сгорещено тяло в студения въздух, видях как острието му проби коженото ми яке, после скъса ризата и се впи лакомо в мускулите на гърдите ми.
Рамото ми отскочи назад, после встрани, после се разтресе и по мен изби топла кръв, плъзна пръсти по корема, захапа слабините ми под колана и се разля по бедрото.
„Мамка му“, чух се да казвам и болката забълбука чак в носа. Фигурата, която държеше оръжието се дръпна бързо и не можах да видя нищо друго освен светкавицата от дулото, да усетя дима, примесен със скреж в ноздрите. Струята кръв пръска като пулс под ризата, а дланта ми се опитва да затвори тази внезапно отворила се в тялото ми пробойна. Тъмнокафявото петно кръв под мен се разширява, сега контурът му описва нещо като нащърбен кръг, който бавно облизва прахта, покрива я, и отгоре, върху кървавото море, се показват само върховете на потъналите камъчета. Подпирам се на лакът и опитвам да се изправя, поне да се облегна на стената, да погледна нагоре и встрани. Нататък, откъдето идва светлината.
Сградата е порутена, освен на топлината от кръвта ми, миреше на урина, миши изпражнения и изгоряла гума. Стените са надраскани, нечия нервна ръка е напръскала със спрей отсреща „Надежда всяка тука оставете“. Кимам срещу надписа, стискайки челюсти, със свит силно юмрук на свободната си ръка. Опитвам се да дишам дълбоко, студът боде ребрата ми, провира се със свистене в гърлото ми.
Някакви искри заиграват под клепачите ми и изведнъж се чувствам лек, понесен като перце по бистрия ромон на хладна, но спокойна река. Опирам простреляното си рамо на стената, за да усетя болката силно, да ме държи буден, нащрек. Не искам да посрещна смъртта или каквото и да било в безсъзнание. Облизвам кървавия си показалец и като че ли стоплям гърлото си, мога даже да тананикам, ако поискам. Мелодията да се извие тънка като спирала, да пресече първо това пространство, после улицата, после града и да стигне до нея. До ухото й, покрито с рус мъх.
Когато й говорех, а рамото под брадичката ми потръпваше, когато виждах думите да се отразяват като целувки върху кожата, да парят по шията, под блузката, върху зърната на свенливите й гърди... После лицето й се извръщаше към мен, устните се разтягаха широко и аз виждах смеха й, преди още да се е отприщил от сливиците и пространството, скрито зад тях. Първо се разширяваха ноздрите, после чувах насечения въздух в тях, след който се разплискваше смехът. И аз се къпех в него като във вана, покрит с невинността на сапунените мехури. Първо бе тя, после смехът стана друг, с леко кисел от виното дъх, после тежък, с мазната ласка на коняка, после...
Смеховете са като ръкостискането, не могат да се сбъркат хората зад тях. Някои момичета не смеят да подадат цяла длан, сякаш ръкостискането е като отдаването, изисква максимална близост, плътен допир, който не ти позволява да дишаш. Други стискат ръката ти силно, но рамото им остава стегнато, сякаш те канят, но повелително, с ясно изразена властна нотка. Не можеш да сбъркаш тези жени, но не ти е работа да се забъркваш с тях. Аз харесвам онези, които могат да слушат. И колкото повече им говорех, толкова повече затъвахме. Аз, увлечен от собствения си глас, тя, понесена от собствения си смях. После не беше ясно кой кого... Превръщахме се в скачен, сложен върху жарава, съд. Колкото и да наливахме, от двете страни, температурата стопяваше всичко между нас. Бяхме и животни, и вятър, и слънце, и земя, и пак животни. Нейното лице стои в паметта ми като филмов плакат. После плакатите станаха много, времето ги лепеше един върху друг върху изморената ми памет, а аз грохвах и се потях под тях.
Филмов плакат, ръкостискане, кръв, изстрел. Или в обратен ред. 24 кадъра от живота ми, преди студът да стегне изсушеното ми тяло и да изтръгне въздуха завинаги от гърдите ми. Под крепачите продължават да подскачат искри. Това са фойерверки. Някой нещо празнува, там съм и аз. Поемам с ръка някаква бутилка, ризата ми е разкопчана, а под панталона се показват черните ми нови обувки. Стъклото се удря в зъбите, устните ми го захапват и в гърлото ми потича тежката ласка на уиски. Пия смело, с отпуснати бузи и затворени очи. По брадичката ми потича и в този момент главата ми е поета от две мъжки ръце. Чувствам миризмата на тялото му, виждам потта по слепоочията му, а после и влажните устни, които се лепват първо по едната, а после по другата ми буза, докато бутилката се изтърколва от моята в неговата ръка. Когато бутилката опише кръг, отново ще се върне при мен и ще поема миризмата на всички тези мъже, събрани тук, вече не помня защо. Имаше нещо и празнувахме. А щом празнувахме значи нещо сме дочакали. Да очакваш края на лентата, която се върти от собствения ти киноапарат, подпрян от вътрешната страна на челото, с рана в рамото... Не е тръпка. Не е. Последното казвам на глас и изплювам с пяна и през зъби „Мамка му“. Във филмите на подобни сцени героите показват среден пръст, но аз нямам сили за артистично отривисти жестове. Мога да завра шибания си среден пръст в раната и да спра кръвта. Пръстът ми ще посрещне смъртта на топло.
После пътувахме в лодка. Лодка, яхта, кораб, ферибот, сал. Нещо, което ми пречеше да запазя равновесие, преплиташе краката ми и завързваше езика на фльонга. В главата ми имаше буца живак, която сменяше мястото си и ме държеше приведен над грохота на вълните, плюещ зеленикав стомашен сок, с лице омазано в сополи и сълзи. Не ми пукаше, исках само корабът, лодката, салът, фериботът да опре в земя, и аз да повърна върху нея.
После се появи онази жена. И досега кръстосва крака пред очите ми и от устните й не слиза онази усмивка. Като пълен глупак се огледах, да не би погледът й да фиксира някой друг, да не би не аз да съм късметлията. Очите й проследиха движенията ми, а усмивката разпръсна ситни бръчки по лицето. Нямаше връщане назад. Краката ми омекнаха, езикът замръзна, челото ми се завъртя, заедно с блясъка на питието й, докоснато от устните. Оставих се да бъда погълнат дори без да усетя ръкостискането й. Затова пък ръцете и пръстите й се увиваха около шията и раменете ми, около кръста и краката ми, около глезените и главата. Бях задушаван и увит от ласките, миризмата, кожата й. Премяташе ме през дни, седмици, година, като ту бях любовник, ту изповедник, ту, каквото си поиска.
Жената от 25-тия кадър, която изненадващо изниква насред сивия ми свят и го озарява с незаслужен чар.
После, като всеки 25-ти кадър, тя изчезна. Физически изчезна. Сянката й продължаваше да свети като бижу в кадрите, които се заредиха, омирисани на алкохол, други жени, други места и други спомени...
Изворът кръв от раната вече не пулсира, а студът става все по-плътен. Сигурно ще заспя. Смъртта няма да изчака да спре шумът в ушите... Или тя го засилва. Няма значение вече. Никакво значение, мамка му.