автор: Katerina*

Аз маската си бавно ще сваля
и ще изчезна
подобно сутрешната тишина,
прозираща зад врявата на птиците.
Какво спокойствие...

Да повървиш в снега
и себе си да не разбираш даже.
И да потънеш в тъмнината на града,
дори от сянката си изоставен.

Какво безгрижие...

Да се стопиш в снега
и с вятъра да разговаряш само.
За петата посока на света,
Която той на някой ще покаже.

И все едно-любим или пък мразен,
без грим и суета, с една торбичка памет,
надеждата дори зад камък изоставил
да бъдеш себе си. Изцяло. Без остатък.
...
Аз маската си бавно свалям.