автор: nikolai4o

Третият ден се роди във очакване
за тайни загадки, потънали в дим.
Кафето беше по-мъдро от баба ми,
Пешките изграждаха моста за Рим.
Децата, притихнали, мълчаха и слушаха
за древни войни, за света преди нас.
По дъската за шах, копитата пушеха,
царят бе Цезар до Клеопатра в анфас.

В такова вълнение гората замлъкна.
Слънцето спря да пече до обяд.
Цецо, най-сетне от ръкава измъкна
чертежа, скициран във нощния хлад.
Зяпнахме всички попити с възхита.
В очите го гледахме като малки деца.
Един се обади. Понечи да пита:
"Колко далече са тези Римски селца?"
"Недейте се плаши, макар и да има
два дни с коне и три със камили.
Ще стигнем преди да е паднала зима."
В сърцето си иощ пазя думите мили.

Не беше далеко държеше ни трепетът,
и мирисът девствен на "Римския мост".
А мостът сякаш пазеше в шепите
на смелите вОйни - тайна и кост.

...
И стигнахме. По челата ни пот, по краката ни рани.
Толкова много надежди в очите ни бяха събрани.
Всеки заслушан във свойто сърце, с онемели уста,
в силуета на "Римския мост" в едно с вечността.
Няма такъв мост братя, няма във целия свят.
Няма даже и там. Срутил се оня ден по обяд.