Вдигна се и тази есен.
Както дремеше на припек,
духна вятър и отнесе
предполседната й дрипа.
Към кръга на небесата.
тя повдигна поглед ясен.
Рязко яхна си метлата,
хукна, фъсна, невидя се.
Една сврака я проводи
до ръба на листопада.
Сетне се стаи под свода
от дървета голобради.
И остана дим в безкрая.
Шлейф от шума по баира.
А тъгата се помая
подир медената диря…
Ето как се сменя всичко.
Иде мрак подир позлата.
И полека се отичаш
в улея на кръговрата…
Някой от вас знаят, че този стих е стар. Работата е там, че години наред ме мъчеше краят. Все си мислех, че разваля стихотворението. Едва днес успях да измисля нов край. Ето защо пускам пак стиха и бих се радвала ако ми кажете дали, според вас съм изписала вежди или съм избола очи. :) Ето оригиналният край:
Тъй се вдига всичко, всичко!
Смисъл няма да го спираш.
И тъгата си изтича
след бледнеещата диря…