автор: theheart_ofthefire

Така и не дочаках вятъра
и срутиха се
моите пристанища.
Подкожно ме боляха
необятности,
разчоплили в очите ми
от раните,
които ми оставаха по стъпките,
когато се сбогувах
преждевременно,
когато се разпадах,
но закърпена
изкрясквах се
по дланите на времето.
И глухо ми се случиха палитрите
със слепите художници
във сиво.
Прегърбиха се
всичките ми митове,
стаили във нозете си
умиране.
Тогава се изгубих по очите ти,
които не приличаха
на всичкото.
По грубите ръце...
И по красивото,
намерено във полета на прилепа.
Тогава се пречупиха причините
да стрелям по несбъднати
прегръдки.
Разплаках се...
За вятъра. За изгрева.
За силата.
С която ме завърна.