автор: nikoi

Труден ден се изнизва зад строгия син хоризонт.
Труден ден на съмнения, остро покълнали в мене.
И захвърлила в ъгъла щитове, шлемове, брони
твърдостта ми се скри да поспи под леглото, сломена.

Болна нощ ще прекрачи високия праг на скръбта-
и след всичките твои предателства, аз се заричам-
никога повече да не кръстя на тебе звезда,
(но не мога никога повече да не обичам)...

Ще обичам! Напук на коравото сиво небе,
на което оставяш да свети прегризано слънце,
и напук на сезоните, дето забравят да тръгнат след теб;
на стрелките на всички часовници, дето забравят да мърдат.

Ще обикна така, както птица обича дърво-
без да чака от него да върне каквото е дала:
топлинка и мелодия, нежност, черупка, перо...
(твърдостта ми, усещам, е много дълбоко заспала)...

Ще обичам. Но моля- признай си поне
пред очите на всички звезди, дето твоето име не носят,
че душата ми заради теб е конюшня за всички троянски коне.

Труден ден предстои...
И забравям за мене какво си.