автор: moeto

Лина се върна в града, кой би си го помислил? С вирнат нос тя събираше мазните погледи отправени към нея от бистрата. Зяпачите не успяваха да допият последните капки от сутрешното си кафе и те попиваха по мъчноизгладените им панталони.
Да, в този миг нищо не можеше да отлепи техните погледи от нея. А Лина сякаш не вървеше по паветата. Токчетата й отекваха върху белите клавиши на зебрата, тя беше прахосмукачката на всички погледи. Дори регулировчикът беше спрял да управлява движението, таксиджиите й подсвиркваха, а по-смелите миячи на витрини се опитваха да я заговорят. Цигарите им падаха от устите и създаваха предпоставки за пожар. А Лина незабелязвайки никой и нищо вървеше загледана в стъклата на магазините и в слънцето, което й се усмихваше и оставяше сянката й да се удължава до безкрайност в мислите ми.

След няколко месеца отсъствие, Лина отново се върна в града. Дали бях влюбен в нея?! Глупости, в нея беше влюбен целият свят. Тя можеше да развали с походката си всяко семейство. Милата Лина, отново беше тук. Тя седеше на дивана на моите мисли и важно отпиваше от сутрешното си кафе. Сигурно е, че и той, диванът също бе възбуден от допира си до нея, а пепелникът важно отмерваше изпушените цигари, флиртуваше с червилото по угарките й мечтаейки си за една целувка. Сбутана в ъгала възглавницата ревнуваше Лина и вече престана окончателно да си говори с мен.

След толкова напрежение стаята се изпълни с усмивки, а аз бях щастлив, че Лина се върна и ме провокира да пиша. Думите сами искаха да бъдат изказани и в този момент единственото им предназначение бе да кокетничат с нея. Май забравих още да кажа, че Лина се върна по-хубава от всякога.