автор: rainy

Когато виждаш неродените деца не другаде,
а точно, точно във очите –
тогава знаеш,
(Ах, лигаво, сантиментално, глупаво!)
че вероятно истински обичаш...
Спестете си усмивките, понеже –
така поне се пееше
протяжно, сърцераздирателно
в онази старомодно модна песен.
Не знам... Аз сигурна греша, но явно
то, моето, не е любов, защото...
По вълчи, без да деля със никого,
безмилостно
и хищнически искам!
Еднолична собственост наричат го...
И като щъркел единственото търся. Същото!
И най-вече не за друго там, но просто
аз искам точно тези си деца! Какво пък...
Да, сигурно сте прави. Аз какво? Съгласна.
Да, нека е на вашето! Не съм!
Не съм, не съм, не съм обичала...
Но ми омръзна! Така ми писна, писна, писна
от тази, прословутата обреченост,
че видиш ли, голямата мечта би изгоряла,
когато със ръцете я докоснеш...
И подозирам - може би наивничко,
че на всички ни така отърва,
когато нещо силно нямаме,
но да се продъня там – в Джендема,
във Корудере, и вдън земята – в нищото,
дори от мисълта за алтернативно чувство
и други някакви скопени избори!
И сигурно е скучно и битийно. Проза! Проза...
(Къде по-интересно е да посвещаваш стихове!)
Но ще ги продам – за никакви стотинки!
Веднага, на секундата ще ги предам –
йезуитски, безпардонно и юдейски,
за да го имам всекидневно, много простичко,
но друг въпрос е за кого какво си струва...
И нека Бог да ги прости – тях, мъртвозаченатите!
И милост за останалите
и с присъда – живост...

_________________

*За бъдеща памет