автор: viatarna

Отиват си.
По-рано са дошли.
Но детството ни свършва там,
когато...
Тръгва с тях,
за да не са сами,
подава им ръка за по-нататък.
Оставаме.
Отвътре ни боли.
На топка се е свила
самотата...
Сърцето ни прескача
и горчи,
горчи ни в гърлото, заседнало напряко.
А мислехме,
че вечни са.
Дали животът е недоигран спектакъл?
Сменят се актьорите.
Уви,
а длъжни сме да продължим нататък!