автор: Dimi

Не си добре дошла, подивяла от троскота
и буболечки, смърте,
не си добре дошла да репетираме,
не ще оставя гологлавият ти образ
да отнеме лицето ми, безсезоннице,
върни се сега и вечеряй с друга плът,
на врани и лисици.

Нека се увиват със свой рефрен
мустачките на дните, нито един не е същият,
и поднасят най-невероятни вкусове,
докато съм между викът им и ехото,
няма да свириш реквием,
още не съм го написала.

Облечена в катастрофи и тайфуни, блуднице,
не ми предлагай вечен дом и рай!
Ще съм най-щастлива никога да не видя
разяденото ти от червеи лице,
никога да не повярвам, че те има.

Милият ми ме обича и аз също и още
искам да ме извайва с устни,
да ме съблича кожа след кожа,
и да ме завива със себе си.
Да не пропусна, че не мога без
резедата в очите му,
стихийна като безсценариен филм,
оставил най-интересното за утре,
откъснал го от щипките на рака.

Не е каприз да заспивам с рева на морето,
не е каприз вятър да разресва косите ми,
и да вярвам, че тук е раят,
в рамката на прозореца ми,
препълнена със зрели плодове.

За един миг ме разтресе с дъха си,
и ме положи в чаршафи от гробовен хлад,
но не можеше за дълго да тълкуваш
изплашената ми душа за своя плячка.

Смееш се, целуваш ме, безкръвна вещице,
натрапнице, подгонена и бита,
не се намятай с ангелски криле
и не лъжи, че има път обратно.
Можах да забележа досега,
че никой не се върна,
нито в болест, нито в пълно здраве,
а аз съм огорчена от това като Везувий
и избухвам в треска за живот.

Как искаш, Даниел, как искаш,
да я опиташ с бясната си скорост?
Костелива е ръката й, не пуска,
затръшнеш ли веднъж дори вратата.

Нещастнице, заради теб сме все на нож
и плочи са осеяли полетата,
крадеш от образа ми ден след ден,
и от живота ми, на пръст от дъното.
Но стой далеч, размирнице, миришеш,
какво като е хубав твоят дом
и бъка живо като сътворение?

Веднъж избягах, втори път едва ли,
не се предлага ваксина срещу нея,
и да я имаше, цената й ще бъде равно смърт.
Но зная начин да я победя,
разкритие! Разкрита е!