автор: Dimi

В прохладния въздух онова момче с чипия нос,
не кара диво кола, не чертае по пясъка обещания, още не.
Четиридесет и две отзад напред,
чакълът бе оставил прах по обувките му,
докато той избира лъскав часовник в осем вечерта.
Той никога не каза, че няма да дойде,
и вече знае, че ще се ожени за червенокоса.
В антракта на концерта, тя, с чаша каквото и да е, небрежно
разглежда черновата на вечерта,
надраскана с изтрити до скъсване афиши за цирк,
но момичето търси жълтия й циферблат, зациклил
на хореографския урок на обувки, листа и първите капчици дъжд -
колко малко хора са вътре и колко много навън,
облечени пъстро, се харесват и правят фокуси,
снимки и деца, с растящи прически,
и когато филмът свърши, а те - по-будни от всякога,
замятат филии, тениски, уши все по-точно и по-близо,
докато притихнат в неделя сутринта до някой непознат.
Ще бъде ли една от тях? Усмивката му вече тупка към нея.

Тя е почти четиридесетгодишна и страшно обича да обича, като глад.
Докато чисти рибата, слуша за суши, поправя стари дрехи.
Не устройва скандали и, откакто се помни,
пише стихове. Само понякога драсва клечка кибрит
да види колко души има в себе си, водни птици.
Сякаш численото превъзходство е важно като цялата монета.
Зъбите й още са превъзходни, обича да е чисто.
Веднъж пише на белова, дори да няма пари в джоба,
пак ще чете. Но нали в това е скритият смисъл!
Чете и киха, киха и чете, докато й изтръпнат ръцете и краката
и речта замляска шумно като целувка по хартия.
Не се чука „Наздраве”, не, че е превзета,
но не е сребърна лисица, която скача бързо,
черноземът е в очите и веждите й, често срещани насам,
и понеже поривът в един миг бе утихнал,
и го няма под дърво и камък,
нито в дъгата на брака й, нито в ъгъла на затънтената им улица,
всичко, което можеше да устои, се покри в скреж,
и тя осъзнава, че е неделя сутринта
и вихърът отвън започва да й действа ...