автор: turkoaz

Тя, истината, дали знае,...
че няма вик измолен,...
че няма стон престорен,...
само сянка разкъсана -
нощ на мигове потъпкани-
стъпки, шепот и цвят скършени,
със ураганна болка
в дълга и вечна секунда.
И обходила суетно,
очертанията смътни -
на погледа ням в очите,
и допир ласкав на ръцете,
в тъжния залез безцветен...
Мисъл стъпки попива трезво
за миг, за два...
За пътища стотни
аз тръгвах, истина, към тебе
в света ти изграден от хаоса,
исках да дам на живите
моята светлина, да си зависима...
от ръката, погалвала устните ми,
от душата - слънчева молитва,
спускала се денем и нощем...
Тя, истината, дали знае,...
че не всичко е за докосване,...
че истинска е във незнанието си...