автор: miglena

По струните на космически лотос се разхождам ... под ръка с тъмната страна на Луната ... в многоточията плисирам недоизказаностите на шептящи букети, тайните на радващия се Буда, дивите диаманти на прокапалия по сенките на бриза захаросан мед ...

Фейоносно ми е. Сред несебърски руини косите ми описват спирали от неизвървени стъпки. Времето отмервам с тишината между две усмивки, извиращи от дълбините на нирванен каньон, врязан в плътта на спомени от още неизживяни превъплъщения.

Не ми е достатъчно да зная коя съм, откъде са се появили мислите ми и накъде ме водят дръзновенията ... Не ми е достатъчно да чувам своите слова с гласа на слънчевото затъмнение. Не ми е достатъчно да вдъхвам уханието на безсънните нощи, ваещи семирамидни градини около вплетените ни във формата на знака за безкрайност тела. Не ми е достатъчно да губя броя на изречените „с-богом”, възмпламеняващи още по-вулканично следващата ни среща.

Не ти е достатъчно да се питаш защо ме обичаш толкова необяснимо, неизразимо, вречено и обречено. Не ти е достатъчно в пулса ти да танцуват одалиски, когато ме разсъбличаш с поглед. Не ти е достатъчно приказността да се стича на капчици по шията ми, да удължава по котешки зениците ни, да рисува гривни от дъги по глезените ми, да съчинява бели стихове с мастило от пълнолунието, свило гнездо в прегръдката ни ...

Искам от една целувка Рила и Пирин да затанцуват валс по паркет от покорени хоризонти. Искам в очите ми да четеш послеписи на Илиадата, Библията и Малкият Принц ... а Моцартовата нощна музика да прелива в утрото на Григ сред предекстазна бездиханност и нито една звезда да не спи, да не спи, да не заспива - колкото и примамливи да са обятията на Зората ... Искам в кафето ти да слагам по три лъжички от Млечния път, в чаша от орионска глина ...

Искаш да те любя по Магдаленски и да ти родя дете по Марийски и да те страдам христово и да ти вярвам по апостолски ... Искаш да те къпя в нежност, да те обличам в грижовност, да отглеждам обичта ни с търпението на премъдряла секвоя и смиреността на изворната капка, сляла се с милиарди свои посестрими в океана ... а после да те преродя в дъжд над зреещи жита и бременно лозе ... Искаш и да си дух в аладинова лампа, висяща над леглото ми, и да си руническо писмо по зърната на гърдите ми ...

А можеш само да изпишеш: „Ти си обич моя, радост моя, сила моя, нежност моя, мечта моя, блян мой, щастие мое, крила мои, упование мое, живот мой, Ти си всичко за мен!”

И независимо какво и как се случва, на Феичка това да е достатъчно ... за зефир в крилете и ефирност в походката ... и да не се пита ти феята или жената в мен всъщност желаеш да любиш ... Фейоносно да е ...