В очите й се стича недоверие.
Безплътно се ръкува със ухания.
Ванилово горчиви са завесите.
С откраднати очи...
Откупили обятия...
И върху улици със вени
пресушени от живеене
безстъпково
й се разстилат стъпките.
През пръстите изтича
прахова и стенеща.
Дъждовно преваляла.
Спряла се на устните.
А сенките са тъжно мъртворъки
вградили във стените само трупове.
Пресипна вятъра и спа на пътя.
След истината
за конците.
И за куклата.
А нея може би ще я намериш
разменяща невинност -
задъхано- трепереща ,
обесила луната.
И после ще я погребеш
където се погребват птиците...
където не тежи от празност
мамещата нежност...на земята...