автор: _helena

От тъмната страна на сърцето
мога да нося само покълнали женски мигли с намерение за полет.
Иначе- бутонa до кревата
и сините им крясъци за любовта.
Отскачат от мене очите им
като желирани топчета-
Апропо, г-жа Смърт,
имате най-безформените ботуши, които някога
и тази отчаяна, отчаяна коса
с цъфтящи краища...
Нима не Му пука как изглеждате?-
Ниско ще мина над живота
с бръснещ полет и дрипаво чувство за хумор,
ще закусвам, вечерям, обядвам поезия,
ще суша поезия на простора си,
ще тъпча с нея надениците,
сватбените тържества,
чорапите си.
Ще й се жалвам,
докато й се отдавам,
че ето-
никъде не видях проститутки на изгрев слънце,
никъде,
докато не ме спря една жена
с коси развени над зеленчуковата супа,
една жена с гърлено `ррр` и гърди като сушени смокини,
като магнолии, ако предпочитате,
(за мен това няма значение)
и не ми каза-
`търси чекмеджето, в което съм на девет`.
Не го намерих и тя си тръгна,
обичайки ме, без да се нуждае от мен.
Тръгна си,
отнасяйки въздуха,
дъщеря си,
жартиерите си,
начина, по който ме целува,
водата,
сърцето ми,
сатенената си рокля,
парите ми,
сребърния поднос
и всички билети за ферибота.
Аз останах с натежали колене,
върху една плоска земя, обкръжен от фалоси
и техни подобия,
да чакам нещо на едно пристанище,
да плача нещо на едно пристанище,
повтаряйки чужди думи.
Обиколих ги всички-
цветарки,
касиерки,
циркови артистки,
бивши съпруги,
говорех им, сякаш иначе не биха чули,
рецитирах им себе си...
все едно-

кал под ноктите ми
и любовта, която си тръгва.