автор: SELENA

Какво ще направите, когато този, когото обичате се превърне в създание на мрака? Не вярвате във вампири? А във влюбени вампири? Тогава слушайте, но изгасете лампата, защото искам да се чувствам като у дома си.

Гледах съсредоточено пътя пред себе си и мечтаех за душа,който ме очакваше в нас. После щях да изпия чаша топло какао,да облека пижамата си и най-после да заспя спокойно, в собствената си къща. Залезът разтягаше кървави нишки върху небето- щяхме да пристигнем през нощта. Уикенда при тъща ми най-после бе свършил. Анна спеше на седалката до мен,а Креми и Миро се боричкаха вяло на задната седалка като спираха от време на време за да разгледат някое езеро край пътя.
-Татко, колко още остава?- Креми беше протегнала ръката си и се мъчеше да увисне с цялата си тежест на раменете ми- Гладна съм!
- Още малко, миличка.Тихо,че ще събудиш мама.Бръкни в джоба ми и вземи двете последни вафли оттам. - след това отново присвих очи срещу шосето.Фаровете осветяваха пътя и никаква кола не се задаваше,но не бях спокоен. Както винаги зад волана.
Когато бях малък, неволно станах свидетел на катастрофа, затова дълго време не исках да си купуваме кола.Дори не си взех шофьорска книжка. Всеки ден ставах сутрин и стоически извървявах пеша четирите километра от къщата до работата ми . Ани имаше вродена чувствителност към проблемите на хората. Реши да ми помогне. Като начало ме изненада вкъщи с колата на един приятел и с тон, нетърпящ възражения, ме закара до полигона. Там , с много увещания, успя да ме натъпче зад волана и побърза да се тръшне на седалката до мен. Пребледнял хванах кормилото и завъртях ключа.Моторът избръмча и колата потегли. Нищо. Дори не трепнах.Почувствах се като човек, който върви с превръзка на очите в стая,превит от страх да не се удари в някой предмет, и който, след като са махнали превръзката, вижда че се намира сред абсолютно празна стая. И тогава я видях.Премазана котка на пътя. Вътрешностите й бяха показали на бял свят срамната тайна на природната анатомия.Но муцуната й беше това, което запомних. Предсмъртната гримаса изглеждаше така, сякаш бе посрещнала присмехулно смъртта. Тогава в съзнанието ми си проби път и споменът за разплакано малко момче с кесия разпилени бонбони в краката му. Хора,тичащи наоколо, го блъскаха в общата суматоха.Само счупените прозорци на две коли го гледаха и му се усмихваха с нащърбените си зъби. Висяща ръка от единия прозорец сякаш му махаше да дойде по-близко.Много нощи след това бе сънувал как се приближава до колата да види дали човекът вътре е жив.Върви бавно,страх го е,но любопитството е по-силно.Изведнъж ръката го хваща за гърлото...Оттогава вървеше пеша където и да отиваше,в краен случай пътуваше с влака. Вече на разстояние две хиляди километра и двадесет години от онзи ден, ударих рязко спирачки и се разплаках на пустия полигон.
През същата онази нощ спах като риба в нагорещен тиган. Когато се събудих,Анна беше надвесена над мен. Капки пот капеха от челото ми. Видях тъгата в очите й и мисля че в този момент я обикнах още повече. Така както мъж не е обичал жена никога досега.
И все пак,тя не се отказа от идеята да се пребори с този натрапчив мой страх. Съчувствено,но твърдо ме водеше на психиатрични сеанси,карахме всеки ден на полигона и като завършек ми подари Опел за рождения ден. По-лесно ми беше да се кача в колата, която съзнанието ми възприемаше като отворен гроб,отколкото да й противореча. Обичах я толкова много и затова често бях мекушав.
Погледът ми не пропускаше и сантиметър от шосето. Притесних се да не би Анна да настине и се пресегнах да затворя прозореца. Бегло погледнах докато завъртах ръчката и съзрях хвърлена тъмна сянка зад едно от профучаващите наоколо дървета.Луната светеше от тази страна и тя се разстилаше на половината шосе. Заинтересувах се дотолкова, доколкото човек,наместил се удобно в мястото си в киното, би се заинтересувал от някой,който безпомощно се лута без да си намери свободна седалка. Вече бях започнал да мисля за това дали вкъщи има неразпечатани ножчета за бръснене, когато се чу изтрещяване,а след малко последва и превъртане на спукана гума. Няколко секунди продължих да карам. Мозъкът ми беше приспан и не искаше веднага да осмисли поредицата действия,които трябва да се извършат,за да се подмени една гума.Накрая му се наложи все пак да стигне до извода, че имам фенерче в жабката на колата и че ако побързам,бих могъл и да не събудя Креми и Миро, които спяха. Анна вече се бе събудила и се оглеждаше тревожно.
-Е,това можеше да се случи само на нас - разсмя се тя и ме погледна.
Подадох й фенерчето,за да ми осветява.В багажника имаше резервна гума.Нещо толкова досадно когато си слагаш багажа, но е жадувана гледка,когато се превърне в необходимост. Докато извършвах досадните манипулации,усещах как асфалтът се впива в меката плът на коленете ми,но бързах да свърша и не обръщах внимание. Вече изтупвах дрехите си и бях готов да се тръшна на седалката ,когато я видяхме.Изглеждаше като жена,която дълго се е лутала в гората. Дългото й черно палто висеше на парцали около тялото. Предположих че е доста изтощена-походката й напомняше придвижване на влечуго. Жена ми инстинктивно се приближи до мен. Мълчаливо се оглеждахме взаимно, всеки от своята страна на невидимата барикада.
-Добре ли сте?Как сте се озовали тук?- Жена ми вече бе превъзмогнала вцепенението си.
- Изгубих се...Те ме нападнаха... Взеха чантата и колата ми.Тук съм от два часа и измръзнах.Имам нужда от помощ...Бихте ли ме закарали до града?Моля ви.-жената трепереше и ни гледаше умолително.
Въздишка на облекчение мина през гърдите ми. Упрекнах криминалните статии във вестниците за това,че се уплаших от сама жена, която изглеждаше наплашена два пъти повече от мен. Отпуснах ръката си заедно с фенерчето. Анна съчувствено се приближи към непознатата. Вече си представях как грижливо я завива с одеялото от колата и сипе утешителни думи с успокояващия си глас. Насочих фенерчето,за да не пропусна нещо. Тогава видях първи.Чувството е същото, когато вземеш в ръце една от онези инкрустирани дървени кутийки,които по-рано се продаваха на пазара.Има едно копченце,което натискаш,любопитен да видиш кутийката отвътре- тогава изскача изкуствена змия с изплезен език. Лъчът светлина падна върху ужасяващо подобие на усмивка,разтягащо лицето на жената. Усмивка беше силно преувеличено. Гримасата беше същата като тази на прегазената котка в онзи далечен ден на полигона. Очите се бяха присвили и кожата край носа се беше набръчкала от хищната физиономия. Хвърлих се към жена ми с отчаян скок,ръцете ми бяха протегнати да я хванат.Бях готов да умра, за да я хвана и да я хвърля настрани. Анна вече бе видяла метаморфозата , защото писъците й раздраха тишината като овехтял плат. Усетих се на земята.Не бях преценил скока си.Виждах как Анна се превива и се мъчи да се откъсне от ръцете на...на онова,което я беше хванало. Запълзях към тях ,имах чувството че съм в блато.Движенията ми бяха отчаяно бързи, а не можех да се добера до тях. Анна вече лежеше като парцалена кукла на земята.Видях кръв да шурти от врата й,също и около устата на онова същество. То все още ми се хилеше.
-Ти ще умреш!- изревах аз. Страхът ми вече бе отстъпил място на заслепяваща ярост.Животинска ярост,която удряше слепоочията ми. Вече бях готов отново да се хвърля напред,със скок на отчаян човек,който няма какво повече да губи. Изведнъж чух пищенето на Креми и разбрах ,че съм сгрешил. Тя бе излязла от колата и стоеше на няколко метра от нас. Плачеше ,очите й бяха изцъклени.Може би не разбираше напълно какво става,но ясно виждаше кръвта и чуваше лоченето на онова нещо. Видях как хищният поглед светкавично се насочва натам. Вече нито жена ми, нито аз бяхме в обсега на вниманието на животното.Беше малката ми дъщеричка. През това време Анна умираше.С отворени очи.Тялото й се тресеше. Когато видя Креми, нечовешки писък разтресе гърдите й.
-Вземи я!Махни я оттук!Бягайте.Моля....-чу се хъркане.
Събрах последните остатъци от съзнанието си и се втурнах към дъщеря си.Чух изпукването на костите й под ръцете си.Толкова силно и отчаяно я хванах.Втурнах се към колата,хвърлих я на седалката до мен, влязох и затръшнах вратата.Пръстите ми сами налучкаха и запалиха мотора. Чух дращене по вратата.Креми и Миро изпълваха колата с писъците си. Лицето на онова създание се беше долепило до стъклото и няколко пръски кръв се стичаха по него. Високата скорост ,от която толкова се страхувах за живота си,се превърна в единственото спасение за нас. Потъвахме бързо в нощта,докато чувахме ядосания вой след нас. Кървяща и вече безжизнена, Анна оставаше все по-далеч. Заедно с последните остатъци от разума ми. Онзи мляскащ звук стържеше мозъка ми много след като спрях да го чувам. Тресях се. Креми и Миро бяха бледи като мъртъвци и плакаха, докато от изтощение вече нямаха сили.За мен кошмарът от осъзнаването започваше. Когато колата стигна пред къщата ни, излязох като робот. Машинално отворих вратата и насила вкарах децата вътре.Заключих два пъти отвътре. Не виждах нищо пред себе си.Краката ми се влачеха.Дадох на децата най-силното приспивателно което намерих, и ги метнах като чували върху леглото.След пет минути главите им паднаха като отсечени върху завивката. Исках да ги освободя поне за малко от ужасяващата действителност.За мен това беше невъзможно. След това,което видяха,очите ми отказваха дори да мигат,зачервени от спуканите капиляри. Свих се в ъгъла на спалнята ни и зарових ръце в косата си. После вдигнах отчаяно глава и видях четката й за коса пред огледалото, ютията, така както я бяха оставили нейните ръце, когато заминахме. Роклята й беше на стола...червена като кръвта й. Сълзите ми се стичаха по бузите ми и оставяха парещи бразди върху кожата.Мислите пълнеха главата ми като бензин,а съзнанието ми можеше всеки момент да драсне клечката и да остана там с безумен поглед вперен в роклята й.Минаха няколко часа,пълен мрак изпълваше стаята.Тогава станах бавно,отидох до детската стая,където спяха децата.Личицата им бяха напрегнати ,а сълзите по бузите им не бяха изсъхнали.Завивката на Креми беше на пода.Внимателно я вдигнах и я завих.Целунах я ,след това и Миро и излязох залитайки от стаята. Исках да се уверя че са в безопасност.Излязох от къщата и запалих колата.Колата,която толкова мразех сега послушно ме понесе по пустото шосе.Приближавах все повече и повече до мястото,където я оставих безжизнена.Исках да я видя. Да взема тялото й и да го облея със сълзи,да затворя обезумелите й от ужас очи.Моята Анна никога няма да седи на пътя като подхвърлен труп.Не и Анна.Фаровете осветяваха тясната ивица пред мен.Изведнъж тя просто изникна от пътя. Бледата й тънка фигура изглеждаше странно,сякаш дърветата зад нея почти прозираха. Стоеше изправена и очите й бяха вперени в мен.Някакъв мътен ужас се надигна в мен,но почти веднага изчезна."Тя е жива".Ударих рязко спирачки и неразбиращо се загледах в нея.Да, това беше тя. От нея не се излъчваше никаква заплаха,тя просто стоеше на пътя.Чакаше.Чакаше моят избор.Можех да обърна и да избягам от нея. Всеки друг би се уплашил."Тя не е човек.Ти видя как онова нещо я захапа.Тя ще убие и теб.Можеш да избягаш, има време.", безпомощно нареждаше тънко гласче вътре в мен.Завъртях ключовете и двигателят уморено притихна.Слязох и започнах да се приближавам към нея.Не можех да си обясня защо е жива.Знаех ,че вече е различна и все пак същата едновременно.Оставаха няколко метра до нея и вече почти тичах.Не ме интересуваше какво я беше възкресило, дали ще ме убие или разкъса кожата ми.Исках просто да бъде до нея.
- Ела при мен,скъпи!- устните й се разтвориха и откриха два снежнобели зъба.Раздраната кожа на врата й висеше на парцали. Въпреки това ми се стори по-красива отвсякога.
Това се случи много,много отдавна. Важното е,че отново сме заедно.Вече нищо не може да ни раздели. Прегръдката на нощта дори ни сплоти още по-силно. Ароматът на кръв направи жаждата ни един за друг още по-неутолима,а смъртта....тя е едва началото...Сега ще трябва да ви оставя,защото тя винаги се сърди,когато закъснея за вечеря. А на шосето вече от две минути е закъсало някакво семейство.Беше ми приятно и...внимавайте когато шофирате...