автор: Eilsun

Всичко идва от светлината …
и, разбира се, от вярата …
Не, не говоря за сътворението,
нито за избавлението.
Говоря за онази магическа светлина,
през която всичко се пречупва
и заискрява по-различно … някак
хем ефирно, хем с плътност.
И точно тогава трябва силно да вярвам,
да се оставя на сетивата си,
за да почувствам с пълна сила
магията на непреходността.
Няма значение къде съм, с кого съм …
има ли небе, което да сипе светлина,
има ли земя, за да почувствам топлина,
аз съм в магията … и тя е в мен.
Чувам смеха на жени и деца,
чувам стоновете и плача им,
виждам множество различни лица,
чувствам се единна с духа им.
Всяко място е свято, всеки миг - скъпоценен;
всеки дъх е музика, ромоляла през вековете.
Милиони очи са се взирали в небето,
милиони крака са стъпвали по земята
и за всички тях тя е била … свята.
Надеждата, обичта и болката им, са мои.
Борбите стоновете и смеха им, са и мои.
Човешката им сила или слабост, са мои,
както миговете, през които ми е дадено
да крача и дишам, съпровождана
от трелите на вечната мелодия.
Тя съдържа всичко:
онова, което сме, онова, което сме били
и може би … онова, което ще бъдем
е заложено в ритмиката и, както гените
на нашите деди са заложени с нас.
Защото нищо не е от днес,
и нищо не е по-съвършено
от тази повторяема мелодия -
вопъл и възторг във кръговрата на света.
Камъните помнят мелодията,
дъждът я помни и вятърът я свири …

Оставям се на сетивата си …
Кръвта бие във вените ми в същия ритъм -
древен и тържествен …
осъзнавам се …
единявам се …
възнасям се …
защото сърцето ми също е част от мелодията …