автор: turkoaz

Тази нощ...последна и в догарящ пламък,
времето наивно молещо се беше свряло,
по пътя земен и към ешафода жалък
и сякаш за последно, ярко разгоряло
на въгленчета слели се във мрака,
с перчещи се огнени и съскащи очи...
А пътят на живота...бе трънлив в безкрая,
с пешките нищожни, с тъжните лъчи,
приказка зловеща беше с продължение,
сън кошмарно повторяем, винаги един...
...Ще изгрее слънце и мъгла ще се разсее,
ще политнем сред поляни, сред цветя,
ще превърнем тъжна самота във призрак,
който във студен, враждебен свят да отлети,
като фантом невидим от мистична приказка...
...Аз сега ще се събудя с мойта тъжна маска,
да се нарека щастливка, как бих искала...