автор: 6ureia

Препитавам се с лов.
Имам пушка и нож,
имам кош
за Отстреляна тленност;
имам мозък на тигър
и сърце от титан;
имам всичко което
ме прави такъв
какъвто съм всъщност;
само нямам любов във сърцето-
не е нужно!
Препитавам с с лов.
Дебна тихо:
не дишам,
не мърдам,
не стъпвам по клонки хрущящи,
не мириша на нищо,
ставам блед и невидим,
сърцето титаново спира да бие
и дъхът в дробовете замира
щом погледна
света на Великата тленност
през моята мушка
от чер оксидиран метал,
а спусъкът хладен
щом с пръст аз погаля,
сякаш галя любима жена.

Препитавам се с лов.
Реагирам веднага
и на всяко движение,
защото известно е
че Великата тленност се движи.
Няма смисъл от
криене,
бягане,
мимикрия,
отлитане,
гмуркане,
заравяне-
всичко е така напразно и безмислено,
че ми идва да запея;
но тленността винаги
бяга,
крие се,
слива се,
отлита,
заравя се,
гмурка се...
Колко напразно!
Аз пея,
пея и стрелям по веднъж...
После само пея.

Препитавам се с лов.
Всъщност трябва да кажа:
месото съвсем не понасям на вкус!
Ям вода,
ям пшеница,
ям трева,
ям смокини,
но изпитвам любов към лова,
много силна любов!;
и не мога да спра,
(не,не мога да спра!)
да вървя по света
с пушка и нож;
с кош,
в който трупамТрофейната тленност;
винаги дебнещ;
невидим за никой,
който се движи;
без любов във сърцето,
но изпитващ
безмерна
любов
към
лова.

Просто ТРЯБВА да ходя на лов!