автор: turkoaz

Пак хукнахме по стълби, стълбички, пътеки.
Пак слагахме усмихнати наужким маски,
играхме пак мнително, пирувахме до днес...
Като слепци се блъскахме в черупки, пак ли?
И давехме се във самоилюзия, защо
премълчавахме и стягахме жестоко възел...
До днес...Небе ще се отвори тази нощ!
С тръпнещи припламвания ще разплита пъзел...
...Огъна се пространство, среброто потъмня.
С многолистни цветове рози се разтвориха
и всмукнаха в себе си светлата материя.
Очи побягнаха с гигантски вихрогони,
ката плющящи дяволски крила в истерия...
Може би...
Дали?...
Попрекалих с Бредбъри Рей...
Или с Блъди Мери...