автор: turkoaz

Никъде нищо ли не остава?...
Само спомен, само прах...
Бездна без начало и без край.
Нощен вятър шумолящ,
сплитащ пеещи листа...
Мисъл губеща си взора,
център ли на своя свят е?...
Пристан сме на уморена проза...
И тръгват си обятия с лица от камък...
Вярвам не е само поза -
нови звезди ли покоряват?...
Като предзалезна красота онемяла...
Ех, почти мълчалива идилия,
с зов живителен нейде на птица!
Да...красива измислица...