автор: dany_super

Той се оставил да бъде успокояван, мълчалив, с наведена глава и с толкова болка в очите, че би разплакала дори Сфинкс
Бил стигнал дотук, уморен от непосилния товар на едно невъзможно бягство.
Опитвал се да не заплаче, но сълзите в очите му дали на света наоколо неочаквани контури, поел пресекливо дъх, раменете му се разлюлели, не издържал и се отпуснал в двете ръце, които държали главата му нежно, сякаш със страхопочитание. Седял на широкото бяло мраморно стълбище, ревниво криещо края си в подножието на църковните врати, под адската жега на августовското слънце, допрял разкървавени устни до тези две ръце, облечени в черно и говорел.
Речта му била рязка, накъсана, придружена от облаци горещ дъх, идещ от устата му, като от Преизподня.Говорел за онази курва, Любовта, и за онова копеле, слепия й син, за безпогрешната му стрела, която улучила сърцето му и то се пръснало на толкова много парченца, че той бил принуден да напусне Светата обител, за да ги търси и да се опитва отново да ги сглоби в едно цяло.
Бягал, сменял имена, възраст, професии, месторабота, образование, религия, сменял навиците си, сам фалшифицирал подписа си, пускал си дълга коса и после с ожесточение я остригвал, същото правел и с брадата си, сменял повече дрехи и начини да ги комбинира, отколкото въобще са възможни да съществуват, бягал, оженил се, престанал да бъде себе си дори, наказвал плътта си с глад, бичувал я до смърт, станал почти сянка... Дирел покой в синьото на Океана, но вълните го тласкали към брега и шепнели в оглушелите му уши: "Беглец... Беглец..." Искал да полети, нависоко да се скрие, но слънцето стапяло восъка от крилете му и той се озовавал окървавен в подножието на някоя скала, засипан с пера. Опитвал да не диша, но сърцето надделявало и изкарвало въздух през посинелите му стиснати устни, бягал, бягал, все едно и също обречено бягство. И навсякъде го преследвала магията на две очи, които го настигали винаги и които сега, след тринайсет години, когато вече бил на трийсет и три го довели до тук, подчинил се на тези две проклети очи, довлякъл се дотук, казал си всичко, казал го, изкрещял го, изкъртил го от гърдите си това яростно "Обичам те!" и сега, отпуснат в двете облечени в черно ръце, смирен, чакал Бог да го порази и да сложи край на мъките му. Но Бог, не този, който осъжда душите ни на вечни страдания, а този, който учи, че всичко е Любов, се смилил над него и свещеникът бавно станал прав, и мълчаливо съблякъл расото си, и го оставил да се свлече като змийска кожа на земята, и се прекръстил, и подал ръка на падналия в краката си мъж, и го изправил, и очите му вече не дълбаели дупки, същите тези две очи, а галели, и двамата поели на път, и зад тях останала църквата, а пред тях било щастието им.