автор: Pobeditel

Политат белите жерави в ята,
все на юг в търсене на топлина.
Защо ли всичко се повтаря
на тази наша тъжна Земя?
Далече си, мое любимо сърце,
в този миг плачеш от любов.
И чакаме двама съдбата
заедно в обич да ни събере.
Как да те доближа като
не съм нито прозрачен облак,
нито галещ вятър да те докосна,
нито вечното слънце, да те огрея,
не съм и звезда за да светя
в самотните нощи над теб.
Но аз съм копието на щастието,
умея да пронизвам този
лош и жесток триизмерен свят.
Ще се забия дълбоко в съзнанието ти
за да подсиля в него лилавия цвят.
Ще отворя в него нежна рана,
от която вместо топли сълзи
ще капят бисери и розови листенца.
Когато заблестиш в перлена окраска
и се превърнеш в розата на любовта
ще дойда чакан и желан,
обгърнат в ореол от светлина
да поискам бисерната ти ръка.
А сего по птиците щастливи,
моят скромен дар ти прашам -
една пареща влюбена целувка.
Ще я усетиш след секунди
как докосва ягодовите ти устни.