автор: meiia

Ще я направя на въже, ще се обеся
и гълъбите ще се върнат в тайните.
Надеждата ми - моя траурна процесия,
сякаш ме превърна във безкрайност.
Понеже вярвам само на въпросите,
от отговорите се събужда хилава.
А не ми е по вкуса да си изпрося
топлинка. Постели колко е постилала!
Като любовница без никакви задръжки
ме заблуждава точно с мои думи.
Бих искала да се държи по мъжки,
но е безсмислица това, дори безумие.
Би трябвало да и затръшна гръмко
вратите и прозорците за ослепени.
Не ми се ще да съм от нея брънка.
Искам тя да бъде клетка в мене.
Останалото е за други разказвачи,
които си пестят лъжата, че я има.
Надеждата ли?! Значи, много значи!
Но понякога е, мисля, непростима.
Когато ме засява в празно зърно,
"материята" на душата става "анти"
По-добре до грешките да се завърна
да вярвам и на щурите им кванти.
Да съм щастлива въпреки и всичко,
не в "марианска падина" да чезна.
Един безнадежден мъж ще ме обича
не с нейните примамващи любезности.
А истински, понякога дори и грубо,
тъй както е копал земята с пръсти
да ме намери и да не иска друго.
Обич почти като да бъдеш кръстен.
И двамата за доверчивост късни
да се прелеем на любовта в граала.
Надеждата от срам ще се разпръсне,
понеже без любов се бе продала.
А този мъж днес ми отваря утрото
като прозорец и просветва къщата.
Надеждата ми-тихото предутрие...
След Него даже тя не ще е същата.