автор: cappuccino

Съседът ми има вид на луд учен - един такъв прегърен, съсухрен, вечно мърморещ под носа си... абсолютен ненормалник... обикновен перко. Поне така си мислех аз през последните десетина години, през който живеем на един етаж. Чак няма да повярвате колко обикновен изглежда - като нечий завеян дядо. Типичен пенсионер с две думи. С една - перко.
Та мислех го аз за поредния изкрейзил от ЕГН-то си некро... ъъъ... да де. В нашия вход ги има много. Напомнете ми, някой път да ви разкажа и за бабата, която си мисли, че е прероденият Пикасо.
И сигурно щях да продължавам да го мисля за такъв, ако не беше развалилият се асансьор. Излизам аз от вкъщи десет минути по-късно от обичайното - достатъчно да закъснея за контролното по етика и да го отърва, ала недостъчно, че да ме усети майка ми. И що да видят бедните ми очи? Старият Хахо (всъщност на звънецът му пише Т. Божечески, ама хлапетата от махалта му викат така от край време) се опитва да свали не много голям, но явно тежък кашон по стълбището. И аз, от чисто алтуристични прични, нямащи нищо общо с непогледнатия материал по изключително интересния предмет "етика", предложих да помогна. Нарамих на силните си рамене (четири пъти седмично по три часа минимум на зала - иди кажи че нямам воля, де?) кашона. Тежеше, дяволите го взели, все едно беше пълен с тухли. Пак хубаво, че блокът е панелен, ама кой знае, може и тухли да са били. Занесох му аз "кашонченцето" до таксито и старецът ми казва:
-Довечера като се прибереш от училище, ела за малко у нас. Добро момче си, ти, добро момче си, Тони.
"Ще дойда, как не!" мисля си аз и с "бодра" крачка заминавам на даскало. Безвъзвратно съм отървал контролната, с цената на едно неизвинено, но майната му, останали са ми още седем за годината, преди да уведомят родителското тяло.
Няма да ти разказвам какво стана на училище, имаш си идея какъв зверилник представлява "най-елитната гимназия в града". Само ще споделя, че пиците в стола пак бяха о-т-в-р-а-т-и-т-е-л-н-и.
Прибира се моя милост у дома и майка ми ме подпуква още от вратата:
-Хич не се събличай, трябва да идеш до магазина, а и съседът Божиченски иска да отидеш, искал да ти благодари за помощта.
-Кой?! Аааа, хахото отсреща... - не, не можах да си довърша изречението.
-Как може да говориш така за човека?! Отивай до магазина за олио, върни се да ми го оставиш и марш при него!
-Ама не ща - започвам да мрънкам аз.
- Кой те пита какво искаш?
Туш! Никой не може да спори с майка ми. А който може, не му стиска.
Та навличам си аз палтенцето, заминавам за олио. Вървя, естествено, по възможно най-бавния начин, не ми се ходеше при хахото. Да не си забравя спрея, ей!
Няма как. Седя пред вратата на хахото, натискам леекичко звънеца, чакам десет секунди и си заминавам. Ама майка ми естествено слухти зад вратата. А и в коридора май взе да се чува тътрузенето на някакъви чехли. Уф, мама му съм ебал, пак няма да ми се размине...
-А, Тончо, ти ли си? Влизай, мойто момче, влизай!
- Аз само за малко, че имам да уча... - как пък не.
- Добре, добре... влез тука. Седни сега искам да ти покажа нещо.
Бреей. Тя стаята си е съвсем наред, ве! Няма никакви трупове, мозъци в буркани и така нататък. Дааа, дядката изглежда нормален.
- Искаш ли една лимонада? Или вие младите пиете само кола?
- Няма значение, аз наистина бързам.
- Постой, постой. На младо, недей бърза, бързай като дойдеш на мойте години.
Та седя си аз в хола му, наливам се с лимонада и го гледам как вади от една кутя някаква машинка. Аааайде да се направя на добър.
- Какво е това?
- Това, моето момче, е "Изпълнителят на желания".
Тоя наистина е хахо, и то не хахо, а ХАХО.
- ЪЪЪ? Наистина ли?
- мей се, смей се, ама и дъртият хахо знае това онова. Аз, моето дете, съм посветил живота си на това изобретение. И от института ме изхвърлиха заради него, и от частните фирми, и от всякъде.
- ЪЪЪ... - е, сега разбрах как се чувства телето в кланицата.
- Имам нужда от помощта ти. Трябва ми някой който да го изпробва. Не, не, спокйно, бре момче, прибери спрея!
- Тръгвам си! Изчезвам! Перко!
- Не, не! Спокойно. Аз съм стар човек, няма какво да си пожелая. Трябва да го направи някой млад.
- Няма какво да си пожелаеш? - толкова се шашнах, че почти изпуснах спрея.
- Аз живях заради този проект. Ако той проработи, мога да умра щастлив.
- Амии добре,... какво да я правя тая джаджа?
Честно, пич, дори не помня какво ми обясни хахото... да, де, професорът. Важното е, че си пожелах отличен на класното, което щяха да върнат на другия ден. А сети се, по какво беше! Литеератууура! Най-любимият ми предмет след етиката!
Е, ако искаш вярвай, ама на другия ден наистина имах шест! Пълно! Леле, това никога не е било! Майко мила! Шест по литература!!!!!!
НЕ МОЖЕ ДА БЪДЕ!
Е, познай къде бях вечерта! Правилно, у съседа. Изпробвахме му изобретението. За три дни се сдобих с кабелен интернет, ъпгрейднах си компа, оправих си успеха... даже имах изгледи за стипендия, бе пич!
На четвъртия ден отидох у тях преди да тръгна за училище. Пожелах си и 6 на устния немски, макар че не бях пипнал нищо. За какво ми е да уча, щом имам "Изпълнителя".
Е, познай!
2. Карсива, акуратно изписана двойка.
Заминах си от последния час (остават ми само 6 отсъствия) и право при лъжливият хахо.
- Не става! Машинката се е скапала!
- Даам. Очаквах го. - каза го съвсем спокойно.
- Очаквал си го?! Как така?
- Ами "Изпълнителят" работи на батерии, а ти доста бързо ги изтощи...
- И колко ти трябва да ги заредиш? Имам двойка за оправяне?
- Амиии, тази батерия я зареждах шестдесет години...
Млъкнах и дръпнах от цигарата с тревата. Броях. Десет секунди по-късно Калата не издържа и попита:
- И какво стана??? - даже по телефона си личат трите въпросителни.
- Бааал съм мааамму ко стана. Айде, ще затварям, че имам да зубря по немски. Ауфвидерзеен!