автор: esperanca

„...Димано, белай кадоно,
снощи сом вечерала под
вашите селски чардаци...”


Никулден е. Още няма сняг. Сух, бръснещ студ постригва ниско земята. Вятърът пищи из улиците. Сякаш оплаквачка се спира бездомно пред чуждите порти. Сякаш отритната мъка се въздига до небето и пада в комините, та кълбета дим се разнасят над никулденските трапези, като че ли сам Господ ги кади с небесното си кандило.
Още по икиндия ключарят придърпа тежката гробищна врата, която зловещо простена. Нейния писък се сля с воя на вятъра, като прибави още един тон в гамата му, та старият човек изпсува под носа си, окатанчи портата с ръждясалия катинар и като си рече, че никой няма да дойде на гробище в такова кучешко време, потъна в извехталята си ватенка и се отправи към близкото село.
Димана се поогледа, за да изтупа пръстта от себе си, но на мястото на тялото и трепти малко бяло облаче, без форма. Живо усеща краката и ръцете си, та си спомя как при ампутация на крайниците, бе чувала, че липсващата част продължава да боли. „ Нещо подобно ще трябва да е „ – трудно и е да приеме новото си състояние, но няма време за губене, четиридесет дена, за да преброди един живот. Обхожда с поглед гробищния парк и разбира, че не е в един парцел с мъжа си. „ Първо при него ще ида” - тръгна, па се обърна и спря недоумяващи очи върху пресния гроб. Като не изпита ни жал, ни болка, му обърна гръб. Върху замръзналата пръст набързо скупчена на камара в големи буци, от лявата страна под венеца от червени карамфили и две бели калии, като куршумена рана зее малка къртичина рохка пръст.
Мъжът и е в съседен на нейния парцел. Той има късмета да бъде погребан в богаташката част на гробището. Посред белите мрамори и черните гранити, като мишена брулена от вятъра се полюшва изгнил от дъждовете обикновен дървен кръст. „Крумчо, децата трета година не смогват да ти поставят паметник. Внучето трябва да учи, знаеш, че дъщерята е сама” – Димана присяда в горния край на дъсчения правоъгълник, който огражда гроба и ръцете и машинално потъват в замръзналата пръст, търсейки коренче или изсъхнало стебло на тревица, за да го оплевят.
И се завърта колелото на живота и.
Ето я, на погребението на мъжа и. След като два дни се моли на близките си да му разрешат да си иде, в нощта срещу Великден, душата му най-после си излезе.Тя седи подпряна на библиотеката и гледа как дъщеря и го понася на гърба си, изкъпа го в банята, връща го обратно и започва да го облича. Ракът е изял тялото му, на места кожата е пробита от стърчащите кости, но въпреки мършавостта му, трябва много да тежи, щом тя се е съблякла гола до кръста. По платненобялото и лице се стичат вади пот. За миг го изпуска и главата му издрънчава в пода, чува я да казва:”Прости ми , татко”. Очите и остават безумно сухи, само нови трескави вади от пот се раждат изпод кестенявите къдрици, спускат се по вдъхновеното и чело и като съчми от осланено жито се отронват и забиват в пазвата и.
Изтървано, кълбото на живота и се търкулна назад през годините. Размота се през щастливото време, прекарано с единственото и внуче: радостта , че дочака да го приемат студент, абитуриентската му вечер, отличните му бележници, пълни с шестици всяка година, които наредени от горе до долу и приличаха на лястовиците по жиците в имението наесен, преди да отлетят. „На баба момченцето”- сякаш бе вчера в първи клас, когато през онази зима го води всеки ден с автобуса до училището в центъра на града, дъщеря и държеше да учи в най-доброто училище. А болудева цялата зима и не стана от леглото. На първи март се роди внучето и. Вижда как ги докарват от родилното, дъщеря и го слага в ръцете и, целува я по челото и казва:”На теб ще го кръстя , майко. Деян ще бъде”. Влизат в изпълнения с обич дом, който едва е побрал родът около трапезите, проскърцващи под тежестта на изобилието. За родовите срещи става посред нощ, готви сама, не дава никой да и се пречка. Диманините пити, диманините баници. Няма други като тях. Приготвени с толкова обич, труд и себеотдаване.
Замота се кълбоко в трънливото време на дългото и боледуване. Четиринадесет години дъщеря и се бори за нея със смъртта. Не пожали нищо: ни пари за скъпите лекарства изписвани от чужбина, ни имоти, когато парите свършиха, ни себе си. Следването си прекъсна, за да я води при най-добрите лекари по градовете. „Как ще живеете вие , като всичко замина по мене. Остави ме да си ида.” А тя и отвръща:”Ти само не се предавай, аз ще те спася.”
И я спаси. Още в оня първи ден, когато я видя в родилния дом с изранено вратленце от млечната алергия, с бели свилени косици на букли и с онези страшно мъдри и тъжни очи.
Връзката от волевия избор на обичта е по-силна от кръвния възел. Колкото пъти изтънява житейският конец и заплашва аха – аха да се скъса, те вплитат в нишките му вени и сухожилия. Укрепен, животът продължава.
Лъкатуши житейският конец през петдесетте години брачен живот. Миг е, когато кълбото се намотава гладко, чрез постоянно усилие и грижа за големия род от имението край селото. Тя е най-младата снаха и като най-чевръста се вижда все покрай огнището на двора или около печката. Ръцете и неуморно сеят брашно и редят трапези за сватби, кръщенета, погребения.
Пълзи кълбото през нанагорнището, като през онази ранна зима, когато изкачват баира с каруцата и се спират пред блока над шосето с неприбраната царевица. Попарено от сланата, ластунето чернее, жълтите гладки зърна на мамулите, изпечени от слънцето, просветват като огън от старо злато на месечина. Крум кара по два реда, а тя един, минали са само няколко месеца след първата и операция. Щедра в плодородието си е земята покрай Дунавската равнина. Жестока към стопаните си е тя. С раждането ги закърмва в труд и грижи по нея и умират с любов към нея.
Дълги са кукурузените редове, краят им опира чак в съседното село. Пресяга се Крум, кърши и от нейния ред кулени, за да не изоставя Димана от него и мълчаливо гълта мъжките си сълзи. Нейните крачки стават все по насечени, върху повалените двуметрови царевични ластари оставят кървави следи.
Смалява се кълбото в паметта на годините и все покрай мъжа и, покрай дома. Върна се от София, където учи за учителка, а прозорците на бащината и къща са покрити с дебелотъканите черги на майка и, от фашистките бомбандировки прозорците са изпочупени. Малко е околийското градче, в което се е родила, няма сирени да извествяват бомбандировките, затова до края на войната бранниците не разрешават да се отвесват прозорците. Така се запозна с мъжа си. Купува газ за фенера с купони от малкото магазинче, което скоро той е отворил. Най-личната мома в градчето, отхвърли много предложение от стари белослатенски родове, от доктори и адвокати. Когато купоните и свършват, той и дава газ, за да може да чете и не пропуска да викне след нея:” Помни, че един ден ще ми станеш жена.” И тя му стана жена. До последно обича да се хвали:”Взел съм не само най-красивата жена, но и най-умната, изчела е книгите на три града.”
Свърши конеца на живота и . Вижда му се вече края. Димана облича изпраната басмяна рокля, сресва буйните смолисти къдрици, заплита ги в две плитки , които като смоци лягат на гърдите и , спускат се чак до тънкия кръст и излиза пред бащината вратница да чака Крум. Той идва със старото немско колело, с което дойде да я поиска за жена, тя седя на желязната рамка и така я отвежда на четиридесет километра до имението в края на съседното село.
От двете страни на небесния път са се ширнали поникналите жита. Вали тих пухкав сняг на големи парцали и грижовно завива посевите. Крум натиска здраво педалите, а главата му е замаяна от ароматните дъхави коси на Димана. Тя се държи с една ръка за кормилото на колелото , а звънкият и смях събужда звездите. Спиците подхващат нейната песен и цялата вселена притихва да слуша:

„...Димано-дилберо,
Димано-дилберо...”