Лунните черги
простряни над нивята
пискливо искрят
в пепелта на зората
В подковата на времето
се спънах и вече дирижирам
хора на жабите с овъргаляни души,
които прекъсват съня на дивото море
и разливат тишина от думи застояла
Чудно как не паднах в капана на небето,
преметнах се върху облаците полуживи
и засвирих Лунната соната
с две звезди, строшени от нощта
и самотата