автор: chocolate

Не го бях правила от любов...
От самота – да...
Когато някой в такъв момент е почукал на вратата ми,
било ми е трудно да издържа...
И от съжаление понякога.
Оставяла съм се безразлична, повлечена в потока на ставащото.
Опитвала съм и някому нещо да доказвам,
на себе си даже...
Някога се опитвах така да достигна щастието.
После така постигах желан резултат
или успявах да оправя проблемните ситуации,
постоянно се налагаше.
Утешавала съм своето или нечие чуждо отчаяние.
Отмъщавах за минало нараняване,
опрощавах
или аз самата наранявах,
показвайки, че съм над това...
Понякога се чувствах длъжна да го направя, на инат...
Било е и потребностите на тялото ми
да надделяват над разума
и задоволяването им да е изглеждало по-добрият вариант
от бавното полудяване,
затворена в собствения си свят.
А понякога пияна и неразбрана
давах всичко за едно докосване, нежно и плахо,
за едва доловим дъх топлина...
Случвало се е и скуката да ме тласне
в ръцете на поредния нещастник, прекосил тишината ми
и предложил споделянето и пред чаша коняк.
И моментен проблясък в очи разгадали ме е бил достатъчен...
И в собствените си капани съм попадала
бягайки объркана, търсеща пристанище.
И заплетена на разни особено сложни лични взаимоотношения в паяжините -
не съм могла да откажа...
И за себе си съм го правила, ей така, да не забравя че съм жена...
За пари – не ми се е налагало,..
било е и за по-малко...
Съдбата достатъчно предизвикателства ми е отправяла,
с достатъчно нейни изгнаници съм попадала на един сал,
от вълните и безпощадно лашкан...

Сега, когато страховете си надживях
и илюзиите за ново начало не ме блазнят -
разбрах - от себе си по-далеч – не мога да избягам.
И се досетих къде да потърся силуета ти посивял -
на онзи сив безкраен тротоар от спомените откраднат
заедно с всичко осъзнато след края.
Трябваш ми...

Този път от любов го направих...