автор: tintiri

Един работен ден на следователя


Това е „писмото“.
Мъгляво и кратко.
Писано с мóлив
и трито със гума.
Без подпис и час;
до кого е загадка.
Лист от тетрадка, запълнен със думи.

„Искам да е твърде просто
моето писмо до теб.
Ножът както – щом е остър -
реже хляб и... въобще...
ето:
почнах да усуквам,
да сравнявам,
да творя,
бъхтя някакви си букви,
докато
захрачат
кръв...
Виждаш,
глупости отново.

И защо, защо – не знам –
заживял съм без
основа, без
опора, без
стена,
на която да облегна
изкривения си гръб.
Впрочем,
трябва да се стегна.
Никой не седи на ръб.“

Предсмъртно писмо? –
Не мисля... Не мисля.
В таванската стая скърцат подметки.
Нищо особено.
Чули са изстрела.
Сам се е гръмнал.
Направил си сметката.

Него го няма от няколко часа.
Подробност:
покрито с чаршаф огледало.
Преди да се гръмне,
било му е ясно,
че стаята вече дъхти на умряло.

Поет ли е бил?
мизантроп?
дъб самотен? –
това аутопсия няма да каже.
Четем във писмото:
„...страх от живота... сцени в бърлога... това е неважно...“

Но във такива писма не присъстват
чисти мотиви, данни и факти:
любов ли?
пари ли?
друг има ли пръст?
Такива писма не помагат на практика:

„Ето, пиша, късам, пиша
и не казвам нито ред.
Ще четеш и ще си мислиш,
че съм някакъв поет.

Искам да е просто, ясно
моето писмо до теб.
Щото чувствам се ужасно
и не мога въобще
да започна...“

... Последните пози.
След малко квартирата ще запечатат.
Всичко във папка и по каталози.
Такива при нас стоят нещата.

Почти ще разсъмне.
Пияните пеят.
Нека да пеят: човек е умрял.
Когато дойдохме,
прозорецът зееше
и беше покрито с чаршаф
огледалото.