автор: albicia

Може би теб избрах
или ти мен създаде (от нищо) –
вдъхновено, с размах...
Как така вече станах излишна?

Като в сън проумях –
беше удар, подобно камшичен.
Предусетила грях,
собствен път си постилам, различен.

В твойта сянка живях
без да питам и както намеря:
всеотдайно, без страх,
до погубване...
Беше...
До вчера...