автор: hristam

За първи път се случи преди изпита.
И двете бяхме много притеснени, въпреки положените усилия се чувствахме изнервени и несигурни. Беше един от най-трудните ни изпити.
- Тоя път като нищо ще ме скъсат! – метна учебника настрани приятелката ми. – Язък за толкова учене – имам чувството, че в главата ми е абсолютна пустош!
- Така е, няма да вземеш този изпит – чух се да изричам. – Но не защото не си достатъчно подготвена, а защото ще те хванат да подсказваш на гаджето си. И ще анулират изпита и на двама ви.
Тя ме погледна смаяно, аз нея – също.
- Какви ги говориш? – попита подозрително след миг.
- Нямам представа – съвсем откровено отвърнах, - изобщо не знам от къде ми дойде на езика!
- Знам, че не го харесваш особено – подхвърли тя. Ставаше дума за въпросното гадже, наш съученик, по когото тя съвсем без основание беше луднала, а той просто я използваше. Факт, очевиден за всички, с изключение на нея. – Но това едва ли е причина да ми говориш такива неща, и то точно когато съм така притеснена!
- Извинявай, наистина не съм го мислила! – прегърнах я, а тя се просълзи и аз се почувствах ужасно. Вярвах, че до утре всичко ще е забравено, но когато на изпита се случи точно това, вече не знаех какво да мисля.
Явно и тя също, защото беше много объркана и май сама не знаеше да ми се сърди ли, или да ми се жалва.
После се случи отново, когато вече бях в университета и имах връзка с един колега от курса. Готвеше се да ходи с група приятели на планински поход, и настояваше да отида с него.
- Не трябва да отиваш – помня, че му казах тогава. – Ще паднеш лошо, месеци ще минат, докато се възстановиш.
Той дори се обиди, помисли, че просто не искам да отида и се правя на интересна. А аз отново нямах никаква представа защо го казвам – нито съм имала някакво предчувствие, нито съм чула глас, който да ми го подскаже. Само че този път вече бях сигурна, че ще се случи, и здравата се изплаших. Молих го, дори се разплаках, но тъй като нямах ни един сериозен аргумент, той само се изсмя презрително и на другата сутрин замина. В последния момент ми хрумна да замина с него, за да съм там, и ако мога да предотвратя това, но той вече беше толкова сърдит, че не искаше и да чуе.
На другия ден научих за инцидента от негов приятел, който бил там, когато се случило. Беше в кома почти месец, а последствията от някои наранявания ще си останат до края на живота му.
Не разбирах как и защо се проявява това в мен, и започвах да се страхувам. Ставаше без никакво предизвестие, нямаше начин да го избегна, или контролирам. Забелязах обаче, че се появява като предупреждение само към близки за мен хора. Убедих се в това, когато брат ми се обади да каже, че му предстои пътуване извън страната.
- За нищо на света не се качвай на този самолет! –извиках в слушалката, и дори казах точно за кой полет говоря.
- Но защо е тази паника? Току-що си резервирах билет! – отвърна ми. – Лоши предчувствия ли?
- Да, много лоши! – изкрещях му, обезумяла от страх. – Трябва да ме послушаш, на всяка цена, важно е!
- Виж, ако поне ми обясниш какво...
- Не! Нищо не мога да ти обясня! Обещай ми, че ще отмениш резервацията! Обещай ми!
Слава богу, бях успяла да го изплаша, послуша ме. За същия този полет съобщиха по новините – нито един оцелял.
После естествено не можех да отговоря на въпросите му по друг начин, освен да твърдя, че наистина е било само предчувствие, но каквото и да беше, радвах се, че този път ми беше помогнало да предотвратя едно огромно нещастие. Поне що се отнася до брат ми. Де да можех да спася всички... Но ако той не ме беше послушал, не знам как щях да го преживея.
Едно нещо обаче разбрах със сигурност – това беше дарба, от която имаше смисъл и можеше да бъде от полза, само ако се вслушват в предупрежденията, които изричам, и им вярват.
Нещо подобно се случи и преди рождения ден на майка ми. Щяха да идват с баща ми да ме взимат с колата. Преди изобщо да се замисля, категорично отказах, и обясних, че татко в никакъв случай не трябва да шофира, аз ще се прибера с автобуса, а той трябва да почива.
Майка се изненада и разтревожи, настояваше за подробности.
- Сърдечна криза – казах, самата аз много изплашена – Чуй ме, и вземи мерки. Никъде да не излиза, накарай го да легне, на всяка цена, и лекарствата му да са до него!
И този път всичко се размина благополучно. Баща ми иначе е много упорит, и дори да е много зле, не се оплаква, камо ли да се залежи. Но с майка ми шега не бива, знаех, че мога да разчитам на нея. Здравата го изплашила, наговорила му за слънчеви изригвания, магнитни бури, неблагоприятни влияния, и какво още само тя си знае, но важното е, че го съборила в леглото и когато кризата настъпила, всичко било овладяно веднага. Дори не се наложило да викат бърза помощ, татко чинно си изпил хапчетата и нещата се разминали сравнително спокойно.
Единствено на нея се опитах да обясня, но на мен самата ми звучеше толкова абсурдно, че се отказах.
- Може би просто имам прекалено развита интуиция – обобщих несвързаните си обяснения. Помислих си, че ако направя малко повече усилия, мога и да повярвам на това. За да имам все пак някакво обяснение, колкото и да е незадоволително, все е нещо.
- Бих си помислила, че... – започна майка ми колебливо – Разбира се, ако изобщо вярвах на подобни неща. Та бих си помислила, че си взела нещо от онази наша далечна роднина, за която моята баба ми е разказвала.
- Какво ти е разказвала?
- Е, беше твърде отдавна, за да си спомням добре, но баба ми твърдеше, че тази жена имала магически способности, можела и да предсказва. Дори предрекла смъртта си.
Погледнах я стреснато – е, само това не! И без това се страхувах достатъчно.
- Не вярвам в такива неща – твърдо казах. – Магии и пророчества – как пък не!
- Разбира се, миличка, не се разстройвай – кротко отвърна майка ми – Права си, разбира се. Това са бабешки истории! А ти си просто много чувствителна и интуитивна. Нали?
Точно от това имах нужда. Тя винаги е знаела как да ме успокои, и сега, за да ме разсея, насочи разговора към друго – спомена, че приятелката ми от училище също била тук тези дни.
- Срещнах я с едно много хубаво момче – довери ми тя – Изглеждаха много влюбени, май скоро ще има сватба!
Тази новина наистина ме развълнува, обадих й се още същата вечер, толкова отдавна не се бяхме виждали, а тя определено имаше какво да разкаже. Много ми се зарадва, запрегръщахме се, и не спирахме да бъбрим и да си задаваме въпроси една през друга. Когато я запитах за „хубавото момче”, тя ми намигна:
- Почакай, ще видиш сама! – и прегърна високият, мургав красавец, който се приближи в този момент.
- Запознайте се – засия щастливо тя – това е годеникът ми. А съвсем скоро ще бъде и мой съпруг!
Още се усмихвах, очарована от нежната им обич, когато кой знае защо, изрекох:
- Всъщност ще бъде мой съпруг. Само след месец.
Тя ме намрази в онзи миг, от дъното на душата си, в очите й го прочетох, но ми повярва. И как иначе - никога нямаше да забрави онзи случай с изпита. Аз се притесних ужасно, но някак усетих, че този път не бих могла да се противопоставя на съдбата - има някои неща в живота, които са неизбежни.
И досега понякога се чудя – дали пък наистина не съм закачила нещичко от дарбата на онази далечна роднина?