автор: dara33

Шарен свят. Винаги има нещо или някой който ще те изненада. Свят пъстър, като дъга. Свят изпъстрен с толкова шарений, че ти се иска да избягаш за миг и да се потопиш в море от зелени треви и лилави теменужки. Сиви тълпи.

Пъстър смях звънко предаващ се от ъгъл до ъгъл. Черна тъга и вариаций от настроения по улиците или в автобуса. Срещи обречени на раздели или срещи обречени на придвижване по пистата наречена живот. Шарен свят. Толкова много животи облечени в нюансите на всички възможни топли или студени цветове. Шарени тълпи носещи свойте тайни мисли и избликващи настроения. Свят!

В рейса беше претъпкано , както обикновенно. Навалицата и натрапчивото усещане за страшна тежест и напрежение в гърдите на Ани се усилваше. Почувства как започна да й прималява. Облегна се на ръката до близко седналият мъж, който хъркаше, като котка върху телевизор. Той усети допира й и стрестнато се ококори. Повдигна веждите си и заприлича на разярен лъв в прерия.
-Вие защо ме бутате?- попита той.
-Извинете нещо ми прималява. Може ли да седна.
Той я гледаше с любопитство и видя, че очите й са искренни. Лицето на младото момиче приличаше на лице на баба покрита с пудра, за да изглежда бяла и нежна. Белотата и придобиваше застрашителен размер. Той се изправи и рязко я дръпна на стола. Другите хора стояха невъзмутими и апатични към ситуацията, която се разиграваше в автобуса. Една баба натоварена с торби промърмори:
-Това булче май е бременко.
После смехът й се разля като тътен в рейса.
-Госпожо, пречите на шофоьора по- тихо. Така го разсейвате.
Вие какво искате от мене, знаете ли коя съм аз а?- разяри се тя и лицето и придоби вид на озлобено зверче. Присвитите й очи блестяха от нарастващ гняв. Бръщолевенето в автобуса се засилваше и придобиваше застрашителния размер на буря в движещо се желязо на колела. Ани, като в сън дочуваше откъслеци от словата на тълпата. Звуците се превръщаха в тътен, който я караше да потръпва от нервно напрежение. Тя леко отвори очите си. Те гледаха умоляващо.
-Извинете, може ли да им кажете да замълчат. Много ми е зле.
Старата жена отново изви поглед към нея.
-Ами така, като правите секс с познати и непознати така ви се пада. Ха, сега на ти бебе.
Ани нямаше сили да реагира на острите нападки на жената. Само леко махна с ръка сякаш съгласна с казаното. После потъна в безсъзнание.
...
Черния тунел беше дълъг. Тя вървеше през него. Все напред и непред. Видя светлина. Озова се на зелена поляна. Приседна сред тревите и си помисли, че не иска да се връща никъде. Искаше и се да остане там сред аромата на тревите колкото може повече. Песните на птиците беше най- прекрасната музика достигнала някога до човешко ухото. Тя изпита райско блаженство и се отпусна доволна и блаженна сред зелени треви и теменуги…
Изведнъж чу грохот на копита. Конник се появи от далечината. Приближаваше към нея бързо и устремено. Стигна до нея. Конникът се наведе към лежащото момиче. Каза:
-Стани момиче. Тук още не е за теб.
-Но защо? Тук е прекрасно и не чувствам болка. Само птици и треви има. Прекрасно е. Моля те, остави ме тук. Спокойствието е върховно и искам да се потопя в него.
-Не ти е дошло времето още. Имаш още време преди да достигнеш това което докосна…
Той се наведе и я дръпна за ръката. Тя усети силата му и желанието му тя да се изправи по- бързо. Ани се изправи. Усмихна се на конника и почувства тъга по мястото, което бе докоснала,а вече трябва да задгърби. После, като вихър конника я заведе до отвора на тунела. Погледна я в очите и властно каза:
-Сега върви и живей! Там ти е мястото. Не тук.
Тя като хипнотизирана от силата на очите му и властния глас пое пътя назад. Не се обърна. Чуваше тропота на отдалечаващите се копита. Знаше, че конника си е отишъл. Поне засега. Поне засега!
Стана й мъчно за него и красивата поляна обсипана с теменуги. Сълза се отрони от очите й.
...
-Вижте тя се съвзема. Жива е. Дори плаче.
Този глас достигна през още замъгленото й съзнание. Отвори очите си и видя тълпа и ококорени от любопитство очи. Почувства хлад.
Опита се да се изправи, но не успя. После чу гласа на мъж, който сякош идва от отвъдното.
-Момиче стигнахме крайната спирка. Хайде виждам, че вече си по- добре. Ще те изпратя.
Тя погледна човека и си спомни, че той й бе подал ръка и отстъпил място в тъпкания като кутия сардини автобус.
-Вие? Аз…вие сте конника нали?
Той гледаше лицето на момичето. Видя колебанието и страхът й.
-Не аз съм, като вас. Човек от улицата. Успокойте се.
-Мене не ме е страх от вас. Вие сте онзи от моят сън, който ме извика да се върна…странно.
-Кое е странното?- попита той.
-Чувствам се объркана. Хем сте вие, хем не…
-Казах грешите, а между другото вие ще имате дете. Знаете ли това?
-Само предполагах.
Ани инстинктивно посегна към корема си. Сякаш да усети детето си.Изпита щастие и непознат трепет в душата си.
-Но вие как разбрахте?- попита озадачено тя.
-Пролича си в очите ви. Само очите на една майка излъчват такава светлина.
После се усмихна на момичето.
- Не ти е дошло времето още. Имаш още време преди да достигнеш това което докосна
После отмина и потъна в тълпата от шарени хора.
Ани дори не можа да му каже благодаря.
После изтръпна от страх. Разбра, че беше посетила мястото където отиват душите. Или може би където отиват душите на момичетата носещи живот в утробата си. Знаеше, че за нея има още време. Сега имаше толкова много работа. Не искаше да мисли за припадъка в автобуса, който по- скоро бе преминаване отвъд от колкото дрямка, или подобие на сън. Чакаше дете и бъдещето я очакваше пълно с изненади и приключения. Тя продължи пътя си, но не можа да изгони спомена за конника.Той беше в душата й. В мислите й. В спомена за поляната с теменугите. Чу клаксон. Сепна се. По пътя се задаваше автомобил. Тя отскочи на тратоара. Спомни си думите на конника:
-Имаш още време, за да дойдеш тук. Там те чака работа.
Момичето се усмихна и ускори крачките си. Животът я очакваше изпълнен с обещания, а в нея носеше живота на бъдещия си син.
Има неща които ти се случват, а не могат да се обяснят. Тя не разбра сън ли беше всичко което й се случи в автобуса или докосване до след това…
Шарен спомен от нещо. Или нещо опитващо се да прилича на шарен и желан спомен. По- добре е да не се ровят неща, които те объркват и вадят от равновесие. Така направи и Ани, която продължи с устрем полета си напред.
Достигането до отвъд реалността е пътя по който стъпваме сега. Странен път осеян с хиляди шарени хора и камъчета. Шарен свят!
...
Конникът се усмихна.

15.07.2004 г.