автор: regulus

По обяд, под контрола на лятното слънце,
тараторени слюнки преглъща градът.
Отегчен котарак на престола си принц е
и владее препечен, безлюден площад.

Ветровете си крехки не пуска морето
да притичват навън. По брега, на стада,
безидейни туристи претърсват небето
и запържват в потта си разплути тела.

Върху хълма, край мъдри крайбрежни дървета,
под бръшляна надничат ръждиви врати,
зад които, в покоя на мрака столетен,
коридорите криви се вият встрани.

Прокопавани бавно през трудни години,
прекосяват в основите целия град
и когато шумът му отгоре премине,
задушава се ехото в хладната смрад.

През сумрачните шахти лъчите пропадат
и погиват в тъмата. Угарки димят.
С водопад от хартии на дъното падат
новини остарели от горния свят.

А навътре, сред влажни галерии, в мрака,
украсени от плесен на едри петна,
омотани умело от паяци, чакат
ренесанса си стари, безценни неща:

потъмнели от времето древни бижута,
захабени оръжия в мека ръжда
и ковчежета с карти размити нечуто
препрочитани често от плъх през нощта.

Прекатурени чаши по маси разбити,
полепени в рисунки от гъсти вина,
огледалце от месинг, доспехи пробити,
разпокъсани в мухъл и кал знамена...

В саркофазите тесни, надничащи в ниши,
зад сандъците ценен античен боклук,
спотаяват се скелети долу, не дишат,
ако звук неочакван достигне дотук.

Ала щом тишина завладее недрата
на преялия с летните шумове град
те присядат край маси, проклинат Съдбата
и надигат бокали за стария свят!

И тракийските химни, на лира запети,
под земята отекват. Тактуват си с крак
философи ахайски и римски поети,
доживели смъртта на понтийския бряг.

Позамаяни с виното, с мъжката песен,
любовта замечтават в ухания мрак
и подрънкват с бижута ромейски принцеси,
гарантирали мир чрез омразния брак.

Непокорни на Кръста боляри препиват,
а жените им пеят без звук песента –
защитени от Тангра децата заспиват
на гръдта им, заситени с гъсти млека.

Поизтрили сълзите, завъртат се в танца
и развяват коприните тъжни жени,
от харема чрез бягство спасили се в странство,
и стопили се в мъка по родни страни.

Край стените, на групи, присядат нечуто
оцелели въстаници. Пляскат с ръце.
Поотпускат за кратко оръжия в скута
и припомнят лица на жена и дете...

В коридорите дълги промъква се плахо
и в завоите стихва докрай песента,
а шума от пира приглушеното ехо
шепнешком преповтаря на всяка страна.

Нежелани деца на различна епоха,
приласкани от мрачната долна земя,
те загърбват света. И сред горния грохот
гласовете им глъхнат до късно в нощта.

И смъртта им донякъде прави ги странни –
в неудобни легла векове се въртят.
Обвинили Фортуна за своите рани,
огорчени, отказват докрай да умрат.

А Земята съчувства им. В глухия ропот
притаената болка и нея боли.
Развълнувана, трепва от изток на запад
и, разтърсен, градът се страхува да спи.

Закръжават туристи край ярките крушки,
за парите си искат ненужни неща.
Тараторът в стомасите бурно се люшка
и се плиска в скали от пикантна храна.

А отритнати хора от днешния весел
и възвишен живот, сред щастливи тълпи,
подочули отдолу античната песен,
през решетките слушат и гледат встрани...