автор: divkozel

В най-удобния български град
се налага да живееш без мен.
Бих могъл с твоя помощ
да въздигна нов Картаген.

Дълбока енергия се отприщва
изпод словоравните рамене,
докато ме доизмисляш –
като сянка на думата „сме”.

Кой кого ще превземе?
Никой не пада на колене.
Дай междучасие на своето его,
искам дивите ти светове!

Фанфарено из моята пустош вият
далечни потомци на Ромул и Рем.
Ще се изпият морета ракия,
преди да се съберем.

Додето търсим измежду трънките
бабината си трънкина,
изтърколи се Слънчо.
Чудо е, че осъмнахме.